Непръснато повтаряме (включително и съвсем на скоро, не помня вече по какъв повод), че колкото и зло да има в света, той все още не е загубен, докато наричаме злото „зло“ и доброто „добро“. Крадецът знае, че кражбата е зло; убиецът знае, че убийството е зло; на филмите слагат червени точки в името на благоприличието. Ще стане страшно тогава, когато започнем да наричаме злото „добро“. И това вече се случва – един от признаците на последните времена.

Вече не било девиации, а ориентации и предпочитания. На тази основа стъпва сайтът „Дойче веле“, когато ни предлага „кратък наръчник“ на сексуалните ориентации. Негов автор е Юлия Вергин, редакторка и ръководителка на онлайн екипа в редакция „Наука“ (Уау!)  на същия сайт. Забележете длъжностите. Те са в женски род, макар от доста време в българския език да се е наложила т. нар. „маскулинизация“ на имена на длъжности и професии, според която избягваме употребата на министърка, директорка, председателка, кметица, колежка, депутатка и т.н. Казвам го, защото в „Дойче веле“ изглежда маскулинизацията ги плаши като някаква особено скверна форма на сексизъм, което пък говори за отношението на колектива към сексуалните извращения, пардон – ориентации и предпочитания. Александър Андреев посвети цяло интервю с  Павлина Върбанова от „Как се пише“ на тази болезнена тема. А защо тази Юлия е Вергин, а не Върджин (види се, този псевдоним трябва да ни информира, че или е зодия Дева, или че е девствена), това вече е тема на друг разговор, който не съм сигурен дали изобщо си заслужава някога да бъде провеждан.

Въпросният наръчник, както всяко сериозно нàучно съчинение, започва с дефиниция на термините. Това, което до скоро беше мъж и жена, сега вече е цис-мъж и цис-жена, за да се отграничи  от транс-мъж и транс-жена. Нещо като Галия  за римляните  – Цизалпина (отсам Алпите) и Транзалпина (отвъд Алпите). Иначе си е все същото – цис-мъжът си е добрият стар мъж, а цис-жената си е добрата стара жена, такива, каквито Бог ги е създал, – но тези нови и засукани термини, види се, искат да покажат, че вече не бива да се приема за нещо по подразбиране, за нещо нормално и дори (Боже, опази!) за нещо традиционно.

Другият фундаментален термин е пансексуалността. „Докато бисексуалните мислят в категориите мъж/жена, то пансексуалните разширяват кръга на потенциалните си предпочитания и върху „другия“ пол“. Знам, че звучи малко объркващо, но аз само цитирам, не ме бийте. В общи линии пансексуалността ще да е сексуално влечение по отношение на всекиго и на всичко, заедно и поотделно. Това напомня за една песничка (ох, дано не ме наречете „путинист“, задето песничката е руска), която по задоволителен начин дава представа за това що е „пансексуалност“:

Всё на свете мы ебали,
кроме ёжа и гвоздя,
потому что ёж калючий,
а гвоздя ебать нельзя.

Но нека ви разкажа за наръчника, защото мнозина със сигурност не са го чели, пък и не биха прочели нищо в „Дойче веле“, за което напълно ги разбирам.

Хетеро, хомо, би и пан е ясно. То е фундамент. Тук, както и при всички останали видове предпочитания, определящо е единствено сексуалното влечение, да не забравяме това. Забележете как едно леко изместване в понятийната система може да доведе до революционни резултати. Когато сексът е средство за продължаване на рода и основа за създаването на семейство, нещата стоят по един начин – едно време смятан за морален, а днес – за досадно морализаторски. Обаче от момента, в който сексът се превърне главно и почти единствено в средство за доставяне на плътска наслада, вече всичко е разрешено и нищо не е укоримо. При технически един и същи оргазъм какво значение има с колко и с какви същества (или предмети) си си го причинил? Водещ е естественият стремеж на неспокойния човешки дух към разнообразие.

Симбиосексуални. Те са нещо като моногамни. При тях двойката е наразрушима, но пак няма значение партньори в нея какви същества или предмети ще бъдат. Чувал съм за хора, които прекарват десетилетия във вярност, след като са се оженили (омъжили) за дърво. Всъщност как е правилно да се каже, какъв е полът на дърветата, освен граматически? Ако партньорът ти е дъб – омъжен си. Ако е върба – женен си. Ако си мъж, женен за върба, си хетеросексуален. Ако е за дъб – хомо.

Демисексуални. Те не се чукат, без да са влюбени. Тоест, ако не изпитват чувство към своята върба или дъб, майка или дъщеря, вибратор или нещо друго, нямат и сексуално влечение, което ги поставя на върха на своеобразната им морална стълбица. Тук ни връхлита друг виц:

– Ти чукал ли си медицинска сестра?

– Не, само обикновена.

Сапиосексуални. За тях особено еротично е интелектуалното равнище на обекта отсреща. В този смисъл, ако говорим за зоофили, то сапиосексуалните сред тях се възбуждат от делфини. Или от мъдри сови.

Автосексуални. Не, това не е обикновен онанизъм. Тук става дума за хора, които са влюбени в себе си. Ако са влюбени до гроб, то тогава, освен автосексуални, също така са и симбиосексуални. Ако пък страдат от раздвоение и повече на личността си, тогава при тях се наблюдава нещо като промискуитет. Не знам само пердашат ли се, когато си изневерят.

И накрая – асексуални. Те не правят секс, не защото се срамуват, не защото никой не ги иска, не защото се въздържат по някакви, включително и религиозни, причини, а просто, защото не правят. И забележете най-важното, най-проникновеното може би в цялата статия – макар асексуалните да не правят секс, асексуалността е сексуална ориентация. Както според марксизма аполитичността беше политическа позиция и то враждебна. Не може личността ти да не се определя от секс. Не може.

И какво толкова им е влязъл този секс в умовете? Не знам защо във времена, когато светът се тресе от противопоставяния от войни, идеологически сблъсъци, цивилизационни несъвместимости и прочее, сексът продължава да е в центъра на вниманието. Това не е ли нещо лично, нещо интимно? Нещо, което не засяга другите и в никакъв случай не може да бъде тема за парадиране? Ама се оказва, че може. И дори трябва, ако ги питаш.

Всичко започва от необходимостта, посочена от Маркузе, разните там малцинства да сменят пролетариата в ролята му на световен революционер и гробокопач на капитализма. Пролетариатът е отпаднал от тази роля, защото се е оял и в класовата борба вече може да загуби много повече от оковите си. Не става. А пък малцинствата и особено сексуалните малцинства, стават, защото лесно можеш да им внушиш, че някой иска да ограби правата, които те никога не са имали.

И заинтересованите страни изливат пари в пропаганда, защото тези теории трябва да се превърнат в лични убеждения за колкото може повече хора. Изливат се пари в медиите и медиите, особено онези с профила на „Дойче веле“, запретват ръкави.

Ето така се появява и „наръчникът“, който стигна до нас с любезното съдействие, труд и компетентност, талант и духовен порив на научния отдел на „Дойче веле“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.