Твърди се, че тази пиеса е антивоенна. Това е чиста лъжа. В цялата пиеса и дума не става за това, че войната е нещо лошо, че да се убиват хора е нещо ужасно и че държавите и народите трябва да се опитват да решават своите отношения чрез преговори, а не чрез война. В пиесата не се казва, че  войната е нещо античовешко. По тази причина тя не може да се определи като антивоенна. За какво тогава става дума?

Сръбско-българската война е само фон за лансирането на една спорна авторова идея. Тя е опит да осмее героите и понятието героизъм. Още Омир в безсмъртното си произведение за Троянската война създава образите на герои – хора, извършващи подвизи, които ги доближават до боговете. Пример за герой е Ахил, който въпреки че знае, че ще загине във войната, отмъщава за смъртта на своя приятел Патрокъл, като убива Хектор. Но Хектор също е герой, който защитава Троя от ахейците. Човечеството създава своите герои, на които да се възхищава и които да бъдат негов идеал. Очевидно Бърнард Шоу е смятал, че човешкото общество няма нужда от герои и се е опитал да защити тази теза в една комедийна драма, развиваща се в България по време на Сръбско–българската война.

Има ли герои в Сръбско-българската война? Нека си припомним за какво става въпрос. През юли 1878 г. Великите сили - Австро-Унгария, Германия и Великобритания, подписват Берлинския договор, който отхвърля решенията на Санстефанския договор от 3 март 1878 г. Конгресът осакатява новосъздадената държава, като й отнема големи територии, населени с етнически българи. Създава се малка държава – Княжество България, включващо Северна България и Софийския санджак. Неговата територия е само 63 752 кв. км и има население два милиона души. Южна България, с името Източна Румелия, става автономна област под административната власт на султана. Българските земи, известни като Македония, Беломорска Тракия и Одринско, се връщат на Турция. Северна Добруджа се дава на Румъния, а Сърбия получава Пиротско и Вранско. Въжделенията на българския народ за създаване на свободна държава са попарени.

Великите сили оставят под управление на турската империя огромни територии с българско християнско население. Те извършват безпрецедентна несправедливост към българския народ и държавност. Но българският народ и държава не се примиряват с това несправедливо решение. През 1885 г. въпреки съпротивата на Великите сили и на Руската империя, българите извършват Съединението на България, като присъединяват Източна Румелия към княжеството. България рискува една тежка война с Турската империя, но вместо атака от Турция, тя е атакувана от съседна Сърбия, която е подкрепена от австро-унгарската империя. България трябва да бъде наказана за проявеното своеволие. Така Сърбия, която няма интерес нейна съседка да стане голяма и силна държава, изпълнявайки ролята на екзекутор, подкрепен от Великите сили и Русия, ни обявява война и решава да завладее София.

Сръбската армия е била два пъти по-многочислена от българската, много по-модерно въоръжена и ръководена от професионални военни офицери. Руският император за да ни накаже, изтегля своите офицери от България и нашата армия в битката със сърбите е водена от офицери с чин капитан. Всички обективни предпоставки за разгрома на българската армия са били на лице. За голяма изненада на крал Милан и на Великите сили, българската армия само за месец разгромява сръбската армия и я изтласква в Сърбия, а настъплението й към Белград е спряно едва, след като австро-унгарският пълномощен министър заплашва България, че империята ще се включи във войната срещу нас. В крайна сметка се сключва мирен договор. Неофициално Съединението е признато от Сърбия, Великите сили и Русия. Това е огромна военна и политическа победа на България. Тя печели една война в защита на своето отечество и свобода. Цената на свободата са хиляди убити и ранени  български войници. Българската армия извършва героичен подвиг, като успява да разгроми превъзхождащият я по численост и оръжие враг. Българските герои от Сливница – капитаните и обикновените войници, спасяват свободата на България. Единственото обяснение за този героизъм и военен подвиг е фактът, че те са се били за справедлива кауза и са били готови да жертват живота си за нея. За нас, българите, тези хора са герои. Но не и за Бърнард Шоу.

През 1894 г. начинаещият драматург написва и поставя в Лондон пиесата „Оръжията и човекът“. Това е една от пиесите, които го превръщат в моден и популярен драматург. Пиесата е комедийна драма, която е с доста елементарен сюжет, като на места е скучна. В нея няма нито дълбочина, нито бляскави идеи. Героите, или по-скоро анти-героите, са напълно измислени, а тяхното поведение – немотивирано и нелогично. Но е лъжа, че Бърнард Шоу е избрал по случайност мястото на действието и описваните събития. Изборът му е съвсем преднамерен. Подигравката с хигиената и културата на „варварския“ български народ също не са случайни. На една новоизгряваща свободолюбива нация, която не се подчинява на чуждите интереси, трябва да бъде показано мястото. Тя може да се смята за героична, но не се къпе редовно като англичаните и няма библиотеки. Тези характеристики, разбира се, са посрещнати с огромно задоволство от публиката в Англия и Европа. За мен тези будещи смях и написани с убийствена ирония черти на българите, са обидни не за нас, а за хората, които градят самочувствието си на базата на стандарта си на живот, получен от колониалните придобивки. Това подигравателно отношение към други нации е просто етно-расизъм и е характерен за великобританския колониален расизъм. Тук е мястото да си припомним какво казва Уинстън Чърчил за индийците: „Мразя индийците, те са животни с животинска религия, които се размножават като зайци“. Той, министър-председателят и героят на Великобритания, е отговорен за смъртта на пет милиона индийци по време на гладомора в Индия през 1943-45 г. За разлика от британците, ние българите не сме расисти, но да се върнем към расистката пиеса на Бърнард Шоу.

В пиесата, на фона на евтина любовна интрига, участниците във войната – българският герой, капитан с „типичното“ българско име Сергиус и швейцарецът на служба в сръбската армия – капитан Блънтчли, обсъждат войната и военния героизъм. Швейцарецът, който е професионален военен с 14 годишен стаж, се изказва негативно за българския военен героизъм: „...Невежество във военното изкуство“, „Не съм виждал нещо толкова непрофесионално“, „ От всички глупаци, допускани някога до бойното поле, този мъж трябва да е най-големият“. Последният коментар се отнася конкретно за  капитан Сергиус, който проявявайки безумна смелост, предвожда победната атака на българската кавалерия. Атаката на капитана е „... както Дон Кихот вятърните мелници...посмяхме се...“ и още „...напада вятърните мелници и си мисли, че прави нещо велико...“.

Според Блънтчли целият героизъм „от професионална гледна точка“ е  глупост. Всъщност, антитезата на българския герой Сергиус е швейцарецът Блънтчли, който се спасява от преследването на българите при годеницата на Сергиус. Той „пленява“ сърцето на годеницата като разказва, че всъщност вместо патрони, в пистолета си носи шоколадови бонбони. Така швейцарският шоколад е представен като алтернатива на българския героизъм. Няма обяснение за това защо един професионален военен наемник, чиято професия е да убива, носи бонбони вместо куршуми. Но в подкрепа на авторовата теза, че героизмът е глупост, неочаквано и необяснимо се включва и капитан Сергиус, благодарение на  чиято смелост и героизъм българите печелят битката.

Ето как героят характеризира войната: „Войната е изкуството на страхливеца да атакува безмилостно, когато е силен и да се пази, когато е слаб“. Тази реплика е в пълно противоречие с поведението на героя, който печели битката, въпреки че е по-слаб. И не само това, след победата героят си подава оставката, тъй като смята, че е спечелил „непрофесионално“ войната. Колкото до смелостта на героите от собствената му армия, Сергиус заявява: „Имам един английски бултериер, който има кураж колкото цялата българска нация ...“. Дегероизацията на българите не спира до тук. Шоу се подиграва и с „възвишената любов“ на героя, който се оказва, че спи тайно със слугинята. Годежът се разваля, анти-героят се жени за слугинята, а истинският герой – швейцарецът Блънтчли, спечелва сърцето на годеницата с факта, че неговите куршуми са всъщност швейцарски шоколад. Като добавка, той е собственик на двеста коне, верига хотели и множество чаршафи и възглавници, което натежава в решението на бившата годеница, да приеме неговото предложение за женитба.

Ето така Бърнард Шоу превръща героизма на един народ и стремежът му към свобода, в евтина комедия, на която се смеят всички аристократи и интелектуалци на Западна Европа. А дали това не е било опит на Великите сили да си отмъстят за провалените си планове от героизма на тогавашните българи? За мен опитът на Шоу да дегероизира патриотите, които се бият във война, защитавайки родината си, се проваля. Защото в случая не става дума за агресивен национализъм, а за героичен патриотизъм. Пиесата очевидно е скучна и слаба, с фалшиви герои и сгрешена идея. Колкото и да е странно, тя има голям успех в Лондон и Виена. Европейците с удоволствие се смеят на гаврата на Бърнард Шоу с недостатъците на един новоосвободил се народ. Но европеецът не се смее само на лошата хигиена на българите. Той се подиграва на опита да имаме свои герои. За европееца истинският герой е богатият швейцарец, който вместо куршуми, притежава швейцарски шоколад. Така Шоу поставя богатството над героизма на борещите се за свобода.

Защо ирландецът Бърнард Шоу не се подиграва със своя народ и не дегероизира английските военни герои, като адмирал Нелсон, херцог Уелингтон или водачите на Великденското ирландско въстание против английското господство от 1916. г. - Джоузеф Плънкет, Едуард Дали, Уилям Пиърс, Еймънт Кент, Томас Кент, Джон Дярмада, Джеймс Коноли и Майкъл Малин, всички екзекутирани от английското правителство? И защо Бърнард Шоу се е възхищавал на Сталин и съветската комунистическа държава? Всички тези въпроси са с повишена трудност.

За съжаление, силно се съмнявам, че българите достатъчно ясно разбират посланието на скандалната пиеса. А то е, че ние като нечистоплътно и нискокултурно варварско племе, нямаме право на герои. Не се изненадвам, че някои българи предпочитат да се прекланят пред един популярен английски драматург само поради факта, че той ни споменава макар и подигравателно като етнос. В крайна сметка човек трябва да избира между чуждопоклонничеството и патриотизма. Но да се определят като фашисти хората, които протестират срещу поругаването на българските герои ми се струва крайно неморално и недемократично.

Нека да кажем и няколко думи за позападналата холивудска звезда г-н Малкович. Изборът му да постави точно тази пиеса на Бърнард Шоу съвсем не е случаен. Дали и днес на българина не трябва да му се внуши, че не е герой? Г-н Малкович прекрасно е разбирал, че пиесата ще предизвика скандал, а скандалът, както знаем, е отлична реклама. Сигурно се е радвал на „фашизираната“ тълпа, която искаше сваляне на пиесата и може би съжалява, че не беше набит от нея, защото това щеше да му осигури реклама във водещите световни новини и със сигурност, представяне на пиесата под негова режисура на Бродуей. Но има и още нещо. Г-н Малкович е представител на неолибералната идеология, която отхвърля националните държави и култури. Той, представителят на неолибералната американска култура, ни учи как да живеем и какво да харесваме и разбира се, е подкрепен от българските умно-красиви либерали. Но тъй като г-н Малкович обясни, че всъщност поставя една антивоенна пиеса, искам да му кажа, че България няма нужда от такава, тъй като от 1945 г. не сме участвали във войни. Но през същото време родината на Малкович е участвала в Корейската, Виетнамската, Афганистанската, Иракската, Либийската и Югославската война и затова му препоръчвам да постави антивоенна пиеса в своята родина, която очевидно има нужда от това.

-----

Проф. д-р Лъчезар Начев Гроздински дмн завършва медицина през 1974 г. в МА-София. През 1981 г. защититава кандидатска дисертация в областта на ангиологията. През 2008 г. защитава голяма докторска дисертация. През февруари 2010 г. е избран за професор по Ангиология. От 2014 работи като началник на Клиниката по Ангиология и флебология и зам.-медицински директор в Аджибадем-Сити клиник – Сърдечносъдов център.  През  2007 г. създава специалността Ангиология и е първият сертифициран ангиолог в България. Автор е на общо 137 научни труда в областта на ангиологията, включително на четири монографии. Бил е на специализации в Англия – 1989 г.  и САЩ – Харвард – 1992 г. Председател е  на Българското дружество по ангиология.