Все по-често се натъквам на свободната интерпретация на диагнозата "биполярно разстройство" сред афектирани хора, които се опитват да си обяснят "странното" поведение на партньорите си, отръсквайки отговорността за отношенията им и заклеймявайки другия едва ли не като болен.

В съвременния свят отношенията се създават лесно, но не устояват дълго на съпротивлението на основата, върху която се "търкат" характерите. "Не знам какво й става!? Сутринта е весела, на обяд - бясна, а вечер реве." Това е общата схема на оплаквания на всички, които не желаят да приемат, че партньорските реакции са производни на отношението, което предизвикват със собственото си поведение. Рязката промяна в настроенията може да има патологичен компонент - хормонален, генетичен; може да се дължи на различни медицински състояния, но в общия случай става дума за чисти реакции на фрустрация, последвана от чувство на зависимост, пораждаща съжаление и депресивни епизоди.

Емоционалните отношения са както прости, така и най-сложният съюз, в който зрелите хора влизат със съзнанието, че развиват зависимост на одобрение и приемане. Прости са, защото психично здравия човек има нужда и търси няколко основни базови неща в партньора си и се предполага, че това е валидно и за отсрещната страна: обич, подкрепа, уважение, валидация, свобода на изразяването и приемане на човека такъв, какъвто е. Сложен е, за това, защото средствата за постигане на това минава от изчакване и наблюдение, през намекване и изговаряне, до нареждане и изискване. "Аз искам" се казва трудно в едни отношение, в които сме възпитавани, че любовта трябва сама да намира път към задоволяване на потребностите на тялото и на душата, на емоциите в духовен и битов аспект и това, задължително, да се случва в синхрон с другия. Научени сме, че тези, които в прав текст сочат от какво имат нужда в едни отношения, са инструментални, безчувствени и егоисти. От друга страна упрекваме всеки, който взима крайни решения в отношенията си без да е изложил на дискусия причините поради които напуска партньора си, като себичен, отново егоист и отново безчувствен (спрямо партньора си).

Има ли компромисен вариант?

Има разбира се, но за него няма рецепти. Всяка дългогодишна двойка може да го потвърди и всяка връзка е уникална сама по себе си. Подхвърлят се в пространството думи като "компромис", "разбиране", "разговаряне" и т.н., но никой не казва какви са пропорциите на тези мерки. Кой, колко и кога да прави компромис; всичко ли да бъде разбирано, ако се споделя, а не се прикрива зад оправдания и лъжи; колко често да се обсъжда и всичко ли да минава през дълги и напоителни дискусии? Това са само част от темите, върху които всеки отделен човек поставя собствения си стил и почерк. Някой предпочита да слуша, друг да говори. Един говори истината, за да провокира реакция или да нарани, друг - за да разтовари съвестта си и да стовари отговорността за продължението на отношенията отсреща. Компромисът какво е? За някой е отстъпка в принципите и ценностната му система, за друг е жест и съзнателен избор, когато пред връзката стоят по-важни цели. Никой не може да каже защо някога сме склонни да затворим очи и уста, а друг път така се облещваме насреща, че плашим човека, когото обичаме с крясъците си. Причината за това не е, защото сме луди, хистерични, патологични и биполярни, а защото всеки човек има различен праг.

Прагът е нивото, под което не можем да паднем, без да видоизменим поведението си и да накърним психиката си. Ако мога да търпя нещо, значи го изтърпявам. Никой не може да ме накара да се чувствам виновна защо мълча, защо не мълча; защо крещя и защо хистерично се смея, за да не изгърмя самата аз; защо стоя минути в ступор без да промълвя или рева безутешно. В общи линии правя това, което единствено мога да направя в дадения момент. И тук идва проблема - какво става, когато моментът приключи и настъпи часа на равносметката? Правилото е, че колкото по-далеч от нормалното ни състояние е реакцията ни, толкова по-силно, с обратен знак се връща вторичния ефект. Тоест, ако в ярост изпотроша къщата, нормално е след 2 дни да изпадна в срам и депресия от поведението си. Могло ли е да постъпя друго яче? Не. Ако съм могла да избягам, съм щяла. Ако съм могла да седна и да приказвам, съм щяла. Ако съм обидила в гнева си някого, още като се осъзная ще побързам да се извиня, но постъпката ми няма да ме смаже психически. Вероятно разбирате накъде водя - моята реакция е това, което вие провокирате в мен. Ако някой човек удря и троши при най-леката провокация, то значи, че неговият праг е толкова малък, че състоянието на нервната му система, (а и навика за справяне) не позволява друга реакция. В състояние на стрес се задействат автоматични инстинкти (Бий се или бягай) и човек не може рационално да натисне паузата, за да обмисли коя точно реакция ще му донесе най-добра полза. Химията в мозъка се променя и това възбужда каскада от други поведенчески и емоционални реакции, които не могат да се настроят предварително, колкото и книги за медитация и живота "тук и сега" да сме прочели. Нещата са такива, каквито са и няма как да бъдат различни. Не и с този човек, не и в тези обстоятелства. Ако осъзнаете това, може би ще спрете да се обвинявате, че заради изблиците си понякога се чувствате лоша майка, лоша съпруга, лош приятел. Просто до там са ви докарали.

Друг е въпросът дали сте/сме психично здрави. Това, за разлика от гореизложеното, има свои характеристики и параметри. Психичното здраве се измерва, колкото и трудно да се дефинира реакцията на "нормалност". Психичното състояние има своя самостоятелна симптоматика. Разликата между автономната и интерактивната реакция е в броя на присъстващите в действието. Ако само вие не можете да обясните поведението на партньора си, явно е време да погледнете истината в очите. И да, партньорът ви няма биполярно разстройство. Просто от дългото стоене с глава в пясъка зрението ви се е замъглило и не виждате, че между вас е останала само тънката нишка на зависимостта. А зависимостта не е нищо друго освен нужда. Нужда, която, когато не остане удовлетворена, се превръща в гняв, тормоз - и от там - в депресия.

Кога резките промени в настроението на партньора ви не са биполярно разстройство?

Както споменах, много е важно колко са присъстващите в дадено взаимодействие. Ако човекът до вас се държи странно и по никакъв начин не можете да обясните поведението му, което обикновено не е насочено към вас или срещу вас, е добре да се консултирате със следните фактори на биполярното разстройство:

Биполярното разстройство е медицинско състояние, което изисква медикаментозно лечение. При него човек изпитва резки и независими от външни обстоятелства смени в настроението, вариращи между маниакални и депресивни състояния. Тези промени се дължат на вътрешни биохимични процеси в мозъка, като дисбаланс на невротрансмитерите серотонин, допамин, норадреналин. Химичните промени са такива, че вие не можете, нито с разум, нито със заплахи или мерки на прелъстяване да повлияете на поведението. Тоест, настроенията се променят без пряка връзка с вас или с околните. Когато сте пробвали всякакви методи и резултатите остават непроменени, вероятно се касае за биполярно разстройство.

Другият признак, по който можете да различите дали партньорът реагира на вас или страда "шумно" от състоянието си, е, когато всичко е "наред" и няма провокиращи фактори, той/тя да изпаднат в дълбока депресия или неконтролируема еуфория. Особено, когато подобна проява не е изговорена между вас, тоест, не става дума за направени негативни равносметки или внезапен прилив на жизненост и безмерно щастие, защото сте свалили голям товар от плещите си, изяснявайки нещо, което е тежало между вас.

Когато емоциите са непредвидими и несъразмерни спрямо ситуацията! В това определение има няколко подводни камъка, един от които е тенденцията на гузния да се оправдае с "тя побеснява от най-малкото нещо". Да, възможно е, но не и преди да преброите колко пъти в подобни ситуация е побеснявала по същия начин или обратното - мълчала е и е набирала. Ако в уравнението няма неизвестни, приемете, че просто не се учите от грешките си или сте свикнали да си "плащате" за тях. Другото объркващо е в това как се мери пропорционалността в емоциите. Ами не е лесно, но има няколко опорни точки и това обикновено са "адекватност" и "интензитет". Ако споменете че ваш близък е пострадал и сте искрено загрижени, а отсреща ви обсипят с ведри целувчици и ви направят ревю от похарчения за дрехи месечен бюджет, когато приятелката ви не си е сменяла гардероба от години, трябва сериозно да се замислите. Ако една реакция е неадекватна и твърде отклонена от реалната ситуация, явно говорим за биполярно разстройство, освен ако това не е някаква специална тактика да ви побърка вас.

Има го и обратния вариант на манията - депресията. Тя е също толкова необяснима, като епизодите на мания. За разлика от биполярното разстройство, при девиациите в отношенията, тези периоди са контекстуални и зависят пряко от това, което се случва между вас. Обикновено те са кратки, колкото и да не си ги обяснявате на момента.

Къде е отговорността на другия?

Когато има промени в настроенията във връзката и за тях не се говори, те обикновено следват следната схема - мълчание - намек - фрустрация - скандал - ексалация на напрежението и крайно действие - отчаяние или депресия - опит да се разреши проблема или окончателно прекъсване на отношенията. Обикновено в началото хората смятат, че партньорът им може да чете мисли (жените сме изключително упорити в това) - чувстват, че е унизително да си кажат какво не одобряват, за да не "променят" човека, но пък и не са склонни да направят компромис. Следователно започват да намекват (това пък изключително дразни мъжете и те често реагират с бойкот). Естествено, последва фрустрацията - дълбокото разочарование, че си неразбран, неоценен, неуважаван и защо не - необичан. Когато се получат рецидиви и засегната страна вече стигне прага си на търпимост, скандалът избухва без системата за спешни известия на мобилния. Тук обикновено партньорът започва да се чуди откъде му е дошло това и отговаря подобаващо, обикновено с обвинения и прехвърляне на отговорността в защита. Отсрещната страна приема подобна "несправедливост" и в заплаха, предприема драстични мерки. Обикновено това е край или развод. И какво друго да е, ако вече се е задействал деструктивния инстинкт "Щом не се извиняваш, връзката ни няма смисъл." И понеже действието е извършено от "ощетената" страна, след периода на самосъжаление, гняв и крайна неудовлетвореност, настъпва период на ретроспективно обмисляне на всяка дума и действие, съжаление и неотменния въпрос "Не можех ли да направя нещо друго?" Не, както стана ясно - не е могло. Нещата са такива, каквито са и вратата е все така затворена.

Почти наркотичната зависимост да бъде възстановена справедливостта и да бъде призната първичната правота, довела до ескалацията, карат хората да търсят сантиментални опори в моментите, в които любовта е била ту сляпа, ту всепрощаваща, но най-вече щедра. След спада на напрежението егото отстъпва пред екзистенциалния въпрос "А сега накъде?". Уверявам ви, че никой, попаднал в подобно стечение на обстоятелствата не знае отговора. Страхът от взетото прибързано решение, горчилката от думите, надеждата, че нищо не е така зле, както изглежда, снизхождението с което започваме да гледаме на собственото си поведение и да търсим рационално обяснение в крайна сметка водят до дълбока тъга и депресия. Следва смелостта. Тя във всеки друг случай би се превела като самоунижение, но в този случай е повече отсъствие на его. Ескалиралият обикновено прави плахи опити да възстанови диалога и тук се случва и парадокса, който кара отсрещната страна да лепи етикети, като "биполярен" - първично засегнатият се извинява. Извинява се за избухването, за това, че не е провел разговор (за кой пореден път?), че не е направил компромис, че е казал неща, които не мисли, че е реагирал импулсивно и крайно... А отсрещната страна приема това и дълбоко в себе си си казва: "Да, да, до следващият път." И съвсем съзнателно пропуска да приеме, че всяко действие или бездействие предизвиква реакция и че реакциите контролира той.

За да не звуча съвсем назидателно и да подразня читателите с различен (винаги личен опит), ще се позова на по-сериозната литература, която ясно казва, че във връзката между психично здрави хора, емоционалното състояние на човек е пряко свързано с отношението на партньора, че промените в настроението не са автономни, а зависят от взаимодействието между двамата партньори и че емоционалните реакции имат логична обосновка, просто защото са резултат от динамиката във взаимоотношенията.

Така че не бързайте с диагнозите, а помислете защо половинката ви прави това, което прави!