Не знам мотивите на Синода, но сигурно са уважителни. В никакъв случай не бих си позволил да критикувам решенията му, още повече че съм сигурен, че до тях се е стигнало по напълно основателни политически и дипломатически причини. Само ми е малко тъжно, защото знам, че и върху този  сюжет ще наложат шаблона на противопоставянето „Русия-Америка“, макар че в случаи като този приоритетите са съвсем различни.

Американско или руско влияние? Това са неща, които дори да ги има, в крайна сметка отминават. По времето на разкола бях ревностен седесар, ястреб. Не може да се каже, че съм обичал американците повече от руснаците (пък и какво означава да обичаш големи маси непознати хора! Не можеш, освен с любовта, която дължиш на всички ближни), но харесвах Америка много повече от Русия. Аз и сега харесвам реликвите от онова, което харесвах тогава, но останалото прилича на ранния Съветски съюз. И въпреки симпатиите си към Америка и доста изнервения си антисъветизъм от годините на тоталитаризма, по време на разкола бях за истинския синод и патриарх Максим, а не за лакомите за имоти мои братя седесари. Защото това бяха каноничните синод и патриарх. Така съм правил изборите си, така и ще ги правя. За една поместна църква не е толкова важно кой светски фактор стои зад нея и я подкрепя, колкото е важно преди всичко да бъде канонична, което включва и безкомпромисна догматична изрядност.

Със своята близост с католиците като деноминация и със Съединените щати като държава, бъдещият български орденоносец Вартоломей се е превърнал в знаме на православния икуменизъм. Икуменизмът е ереста на нашето време. Най-напред е било монофизитството и особено арианството, после монотелитството, иконоборството и т.н. Днес в тази роля е икуменизмът. Има хора, за които той е последната всеерес, примамлива клопка за всички либерални интелектуалци и всички уж християни, които не се интересуват от друго, освен от охолство и безметежие на този свят, без никаква мисъл за небесното.

Тъжно е. Тъжно е защото Константинополската катедра е най-достолепна от всички и като такава пò ѝ прилича да бъде крепост на православието, а не витрина на модернизма. Ако беше крепост на православието, Москва нямаше да има повод да се кичи с това достойнство.

Философската основа на икуменизма е синкретизмът, според който всяка религиозна система притежава частица от абсолютната истина, и когато тези частици се съберат, тогава истината ще лъсне в целия си блясък и красота. За да прокара тази доктрина, на икуменизма му е нужен и релативизмът, който учи, че всичко, дори и истината, е относително. Но как може взаимно изключващи се твърдения да бъдат едновременно истина! Не можеш да готвиш мусака по най-различни рецепти, повечето от които открито противоречащи си, и накрая да искаш да получиш една и съща мусака. Ако ти се яде мусака, рецептата е една.

Има наши митрополити (имената им не са тайна за онези, които се интересуват), които с готовност споделят идеите на икуменизма в името на прогреса. Те много са се загрижили за този свят и личния си комфорт в него, а божем са монаси. Какво е да си монах, забравиха ли? Монахът бяга от света, не се интересува от него, даже го е страх от покварата му; следва обети за нестяжение и целомъдрие, понякога даже и за безмълвие. Не е светски лъв. Монахът в най-добрия случай, ако не е отшелник, е войн на Църквата, а не неин изпълнителен директор.

И защо е толкова силен интересът към Църквата? Защо всеки иска да упражнява влияние над нея със средствата на рафинираната корупция? Нали е отживелица, нали са бабини деветини? Да оставят бабичките да си се кръстят и да палат свещи и да не се занимават с тях, а с арт инсталации или нещо от този род! Но, не! Църквата, въпреки всички усилия на своите врагове, продължава да е незаобиколим фактор в обществото. Затова е целият зор, затова са тези „наши“ и „ваши“, „американски“ и „руски“ синоди и владици.

Най-накрая – какво значи да си кавалер на орден? Ордените – монашески или военни – в основата си са сдружения на единомишленици и съидейници. Те продължават делото на своя патрон, а членовете им живеят по неговите правила. Тоест от кавалерите на ордена „Св. Иван Рилски“ се очаква да бъдат подражатели и ревностни следовници на светеца. А при този светец нещата са лесни, защото е оставил писмен завет, който би следвало да е верую на ордена. Прочетете го, съвсем кратък е. Ето как започва:

„Поради това, моля ви, чедца мои, които в Господа събрах, моля ви, утробо моя, не пренебрегвайте наставлението на вашия отец и с Апостола ви казвам: „пак съм в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос”. Моля ви и ви заклевам със страшното Божие име, да не нарушите или изоставите нищо от него след моята смърт, но всичко, което написах, както е написано, да изпълнявате напълно, както се и обещахте пред Бога. А който престъпи, или наруши нещо от него, той да бъде проклет и отлъчен от Отца и Сина и Светия Дух, и да няма дял със светиите, които от века са Богу угодили, но неговият дял да бъде с ония, които са разпнали Господа на славата и с Неговия предател Юда, и да се заличи от книгата на живите и да не бъде записан с праведните“.

Тежко е да бъдеш част от ордена на св. Иоан Рилски, защото изискванията са строги, а залогът – съдбоносен. Затова, ако Негово светейшество Вартоломей не е сигурен, че ще може с живота си да се придържа до запетайка към завета на св. Иоан Рилски, то по-добре да откаже ордена, защото ако го приеме, ще даде клетва, наказанието за чието престъпване ще бъде страшно. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg 

*** 

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.