Христо Иванов е политолог, юрист, предприемач, общественик и защитник на правата на македонските българи в РС Македония

Християн Мицкоски поиска България „ясно и недвусмислено“ да признае „вековната македонска идентичност“. Това поредно антибългарско изказване не изненадва никого – то е част от дългогодишната стратегия на политическите среди в Скопие да заличат историческата истина и да я заменят с конюнктурни фалшификации. Но историята не се пише с пропагандни лозунги – тя е факт, памет и народна памет.

Ако има нещо „вековно“ в Македония, то това е нейната българска история. Не защото така ни се иска, а защото така сочат безспорните исторически извори – от византийските хроники на Михаил Аталиот и Йоан Кантакузин, през османските регистри на населението, до дипломатическите доклади на Великите сили. Македония е част от българското етническо и културно пространство още от времето на хан Пресиян, който я включва в пределите на България през IX век. В продължение на векове Охрид е не само административен център, но и духовната крепост на българщината – седалището на Българската патриаршия при Самуил, а по-късно и на Охридската архиепископия, която продължава да пази българската идентичност.

Българската следа в Македония

Македония не просто е била част от България – тя е нейното сърце. Българското национално Възраждане, борбата за независима църква и за свободата на България са немислими без македонските българи. Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров, Иван Михайлов – всички те не само са се самоопределяли като българи, но са дали живота си за българската кауза.

Самият Гоце Делчев пише в писмо до Никола Малешевски: "Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите."

Но за да има съревнование, трябва да има истина.

Истината е, че до началото на XX век понятието „македонска нация“ не съществува в нито един официален документ. Дори Кръстьо Мисирков – често използван от днешните македонски пропагандатори като „доказателство“ за македонска идентичност – в своята книга „За македонските работи“ (1903) (конфискувана от ВМОРО), с която насажда сепаратистките и про-сръбски внушения за отделянето на македонските българи в народност, различна от българската, самият той по-късно в своя живот, декларира себе си отново като македонски българин.

Като сам Мисирков непосредствено след Междусъюзническата война представя България като мъченица, която е поела най-големия товар от войната срещу Турската империя, тя е държава, която пожертвователно се насочва към реализиране на националния идеал за обединение на българските земи, в които освен Тракия, Мисирков включва и Македония. В този контекст, той представя редица становища, с които оправдава българските интереси в Македония, а македонците нарича македонски българи. Обвинявайки и Русия в изневяра и груб национализъм, който се е изплашил от Велика /Санстефанска/ България, Мисирков й препоръчва поне да се обяви за автономия на Македония като преходно решение към обединение с България.

Разминаванията в позициите на самия Мисирков само доказват, че в началото на XX век не съществува утвърдена македонска идентичност, различна от българската – ако такава наистина беше оформена, той нямаше да се люшка между българското си самосъзнание и наложените отвън идеи за отделна нация.

От историята към политическата манипулация

Така наречената „македонска идентичност“ е политически проект, наложен със сила. Сърбизацията на Македония започва още преди Балканските войни, но добива институционален характер с резолюцията на Коминтерна от 1934 г. ("Резолюция о Македонском вопросе и ВМРО (об.)"), с която Москва „признава“ македонска нация – ход, мотивиран не от исторически истини, а от геополитически интереси.

След 1945 г. комунистическата власт в Югославия окончателно оформя този проект, като насилствено променя идентичността на населението. Българите в Македония са принуждавани да се откажат от корените си, историографията е пренаписана, а онези, които отказват да се подчинят, са хвърляни в концлагера „Голи Оток“ или просто изчезват.

Македония – вплетена в българския дух

Но има нещо, което нито Коминтернът, нито Тито, нито днешните политици в Скопие могат да променят – духовната връзка между България и Македония. Тя не е въпрос на граници или декларации, а на език, култура, песни, обичаи, на родовата памет на поколения българи, чиито корени са в Битоля, Прилеп, Охрид, Велес, Струмица...

Опитите на днешните македонски "политичари" и "историчари" да представят историята като въпрос на политическо и идеологическо тълкуване са обречени. Мицкоски и неговите съмишленици може да повтарят мантрите за „вековна македонска идентичност“, но истината остава: Македония е неотделима част от българския исторически и духовен свят.

Време е "политичарите" в Скопие да разберат, че не могат да градят бъдещето на своята държава върху фалшификации. А на България остава дългът да защитава историческата истина и да бъде гарант за правата на българите в Македония, които и до днес са подложени на дискриминация и преследване.

Историята не може да бъде пренаписана. Но може да бъде защитена. И ние сме длъжни да го направим!