Истински разгорещена полемика предизвика статията ми от вторник, с която сравнявам избрания подход към бюджетните проблеми днес с този, който Пламен Орешарски избра преди 16 години, когато беше финансов министър и България навлезе в рецесията, която последва световната финансова криза. Огромната част от критиките съдържа две твърдения. Фискалната ситуация не е толкова сериозна и облагане на свръхпечалбите в банковия сектор действително се налага за да бъдат наказани банките за тяхната алчност - печелят много, поддържат високи лихви по бизнес кредитите, не начисляват лихви по депозитите, с което не плащат на вложителите и на всичко отгоре продължават да повишават таксите си, въпреки че напредъкът на технологиите предполага точно обратното.

Първата част от аргументацията ми е свързана с фискалната ситуация и състоянието на икономиката. Като реакция срещу рецесията от 2009 година и нейните последствия правителството на ГЕРБ изтегли заеми, с които да финансира дефицитите. В отношение към БВП те бяха съответно 2% през 2010 г. и 1.3% през 2011 година.

При положение, че икономиката расте и то с прилични темпове, сравнено с други европейски държави, и през 2022 и през 2023, че и през тази година, България реализира бюджетни дефицити близки до три процента спрямо брутния вътрешен продукт. За тази година още не се знае дали ще се ограничи под трипроцентовата граница, а за догодина е почти сигурно, че тя ще се надхвърли неколкократно.

Въпреки, че на теория така държавата допринася за прегряването на икономиката и конкурира частния сектор по предлагани възнаграждения, през 2022 година, при наличие на икономически растеж, но пак с дефицит, новоизтеглените заеми са равни на 4% от БВП. За миналата година (отново с приличен растеж) те са 2.4% от БВП за годината, а през тази новите заеми вече са 5% от БВП (отново с приличен растеж).

В зависимост от това, коя дата изберем за начало на кризата, можем да видим и с какъв краен буфер в лицето на фискалния резерв, тя се посреща. Към 30 септември 2008 година, две седмици след фалита на „Леман Брадърс“ фискалният резерв е 11.9 милиарда лева и това е почти 20% от БВП. Към 31 декември, когато вече реалната икономика се свива, резервът ни е 8.3 милиарда лева, или 13% от БВП. В основната си част това са средства, с които държавата свободно може да разполага. 
Днес се стягаме за общоевропейска година на изпитание и в частност за България, поради очертаващата се огромна разлика между приходи и разходи – до 9% спрямо БВП. Фискалният резерв към 31 октомври е 11.9 милиарда лева или колкото през септември 2008 година. Само че оттогава икономиката утрои своя мащаб и резервът вече е само 6% от брутния вътрешен продукт. Половината от него са средства, които или законът не позволява да се ползват, или фискалното благоразумие изисква, дори да се посегне на тях, да се възстановят до месец. 

Има ясно очертана практика новоизтеглените заеми да варират с между 2.5% и 5% спрямо БВП всяка година и тенденцията е те да растат с дори по-големи абсолютни и относителни стойности. Крайният ни буфер – фискалният резерв е три пъти по-малък като отношение към БВП и половината от него би трябвало да се използва само по предназначение, което няма общо с антикризисни мерки. При тези реалности да се твърди, че положението не е тревожно, си е чиста манипулация и заравяне на главата в пясъка. То бива пожелателно мислене и дипломатичност, но хайде да държим сметка и за реалността.  

През февруари дори Световната банка публикува доклад, според който, ако сегашните демографски тенденции се запазят и не се предприемат реформи в публичните финанси, България ще утрои задлъжнялостта си до 2045 година и ще мине прага за дълг спрямо БВП от 60 на сто. Към 2050 година задлъжняването ще е почти 80 на сто от БВП, при положение че в началото на тази година е едва 21% и сме втората най-ниско задлъжняла държава на Европейския съюз.

Ниският дял на дълга спрямо БВП се дължи на  всички правителства от 1997 до 2021 година, също така на високата инфлация и номиналния скок на БВП през 2022 година, но това не може да продължава без край. А когато в една година се наложи да теглиш двойно повече отколокото в предходната и пазарите виждат, че вече три години теглиш заеми в размер по няколко процента спрямо брутния си продукт, е много вероятно капиталовите пазари да те накажат с огромни лихви. Толкова огромни, че да се почука на вратата на МВФ да изглежда разумно. 

Свръхоблагането на банковите свръхпечалби

В нормална държава банката отговаря на две изисквания – да е стабилна, за да са сигурни спестяванията на вложителите, и да печели, за да има смисъл акционерите да я създадат. За първото критериите ги установява централната банка, надзирава ги, и когато трябва им помага с рефинансиращи операции. Ако не може, тогава фалират. 

Поради системния срив от 1996, в условия на валутен борд централната ни банка вече не помага на банките, ако ги види, че имат затруднения, а само налага стандартите за стабилност и ги надзирава. Така българските банки отговарят на едно изискване повече. Да са сигурни, да печелят и при шок да са устойчиви, дори без помощ от централната банка.

Понеже еврозоната е в състоянието на България от средата на 90-те, някои от европейските банкови групи ползват клоновете си тук като дойни крави и теглят до две трети от печалбите им като дивидент. Изтегляният дивидент (като отношение, не като сума) надвишава в пъти този, който същите банки-майки изплащат на крайните си собственици и илюстрира желанието да се теглят пари от България за укрепване на капиталовите позиции в чужбина. И на практика показва още едно изискване пред родните финансови институции. Всяка българска банка, ако иска да оцелее, допълнено към останалите  изисквания,ътрябва да печели така, че дори дивидентите към майката да не пречат на капитализирането ѝ тук. 

Към всички тези изисквания от банките се прибавя и да успяват да поддържат кредитиране, за да не замръзне икономиката съвсем. Банките са трансмисията, която превръща спестяванията в инвестиции. Нямаме капиталов пазар, затова банките са единственият трансмисионен механизъм – спестявания – депозити – инвестиционни заеми. За да се увеличават заемите, банките трябва да имат по-висок капитал. В последните седем години инвестициите, съотнесени към БВП, са на равнището от 1997-2001 година  между 15 и 20%. При този глад за инвестиции, някой да предложи банките да рискуват статута си на трансмисия в икономиката, за да внесат незначителна за очертаващия се проблем сума пари, но достатъчна да компрометира усилията им за капитализация, показва грешна подредба на приоритетите.

Как точно банките могат да отговорят на изискването да са стабилни по принцип, стабилни, да се оправят сами, стабилни и заради майките си, които ги точат за дивиденти, и да поддържат кредитиране, и да са с глава „над водата“. Лихвите, дават доход, с който да се провизира кредитният риск за целия цикъл по обслужване на един заем. Таксите са кеш от вчера за днес. Естествено, че банките ще имат нужда и от двете. А и печалбите така или иначе се облагат. 

Банките лесно могат да започнат да начисляват лихви по депозитите. Но това значи да повишат лихвите по кредитите. Включително и по вече отпуснатите. Сигурни ли са хората, които виждат само ниските лихви по депозитите, че ако банките ни почнат да им дават лихви, и вдигнат тези по заемите, няма да се увеличат проблемните кредити и в крайна сметка да се засегне сигурността на собствените им депозити?

За лудостта и страха да постъпваш правилно

Да се бяга от правилните решения и да се посяга на тези, които все още не са потънали, се превръща в стандартна практика. Подобно на закона за облагане на свръхпечалбите в банковия сектор у нас, лейбъристкото правителство в Обединеното кралство реши да въведе данък върху наследството за ферми и земеделски земи. Всяка ферма, чиято стойност надвишава един милион паунда, вече ще се прехвърля между поколенията срещу данък. За справка, дори в Северна Англия, където цените са най-ниски, такава стойност имат къщите с прилежаща земя от 30 декара. Има ясно очертана практика новоизтеглените заеми да варират с между 2.5% и 5% спрямо БВП всяка година и тенденцията е те да растат с дори по-големи абсолютни и относителни стойности. 

Посегателството срещу съсловия, които биха понесли, макар и болезнено, новото облагане отразява робуването пред табуто, да не се вдигат данъци. Явно то е много мощна спирачка, след като дори лейбъристката партия, която в първата си година на власт и след размазваща победа срещу консерваторите не смее да погледне към по-значими мерки. 

Нарастващият популизъм в последните десетилетия се измества към това да се настройват едни прослойки срещу други. Посяга се на тези, които имат пари без оглед на това какви са фискалните затруднения, каква е кризата – на търсенето или на предлагането, има ли структурен характер, временна ли е. Показва се нежелание за изправяне срещу реалността. Данъчните промени ставата хаотични, не почиват на нова философия, но противоречат на наложената. Още по-лошо е, когато мерките нямат нужния мащаб за да решат проблемите. Тогава и трудностите остават и обезверението расте.

Стефан Антонов за "Гласове"