Всички, които доведоха Малкович в България, за да си прави тази преднамерена подигравка, всички сноби, позьори и псевдокултуртрегери, всички либерало-глобалисти в имитационен период, всички които припадаха по гастрола на Малкович и го галеха отдалече по улиците, всички, които тази вечер обиждаха съгражданите си и се извиняваха на Малкович заради своите, всички те заслужават да останат вечните зрители на „Оръжията и човекът“ поставена в нашия национален театър. Малкович не просто е избрал пиеса, с която да уязви българите. Това е най-малкото. Той е търсил най-тъпата пиеса, която е създавана и поставяна някога или някъде. И не е спрял дотам.

Само преди две седмици писах за предстоящата тогава премиера на постановката „Оръжията и човекът“ в Народния театър под режисурата на Джон Малкович. Завърших с надеждата, на която сама не вярвах, зрителите да бъдат достойни и себеуважителни и да не посетят този спектакъл.

Е, днес беше премиерата. Поради обстоятелства известни на всички, тя се състоя без публика и в салона присъстваха само журналисти, чрез които представлението се излъчваше директно онлайн. Първоначално нямах намерение да гледам, защото и без това си загубих времето да чета пиесата преди това, но все пак полюбопитствах. И ето на, сега искам да се отрека от горните си думи. Искам този спектакъл да се гледа.

Искам да го гледа Тео Ушев. Всяка вечер. Даже по няколко пъти. Искам даже да седне на сцената заедно с Малкович сред декора. Да седне и да си остане там.

Искам да го гледа Хаджигенов, който заплашва, че ще отиде още утре.

Искам да го гледа Станкушев. Той пък ще отиде не само утре, а на всяко следващо представление.

Искам да го гледат Петков, Божанков, Мирчев, Лозанов, Генов, Бимбалов, Инджев дето си късат ризите от антибългарско възмущение. Искам да го гледат всеки ден. Да гледат с разбиране. После да пишат преразказ. Преразказ с разсъждение. И пак да гледат, и пак да пишат.

Тази вечер аз открих най-прекрасното отмъщение за всички горни и подобните им. Няма нужда от протести, няма нужда от къмъни и дърве. Два часа в салона на Народния театър са по-страшни от всичко най-лошо.

Малкович не просто е избрал пиеса, с която да уязви българите. Това е най-малкото. Той е търсил най-тъпата пиеса, която е създавана и поставяна някога или някъде.

И не е спрял дотам. След това със специфичната си усмивка, признак не на би-, а на мултиполярност, внимателно е определил най-бездарните актьори в българския театър. За някои даже не съм сигурна, че биха могли да бъдат актьори. Те са или статисти, или натурсчици. Всеки е бил проверен поотделно дали има някакъв говорен дефект, дали има скороговорка, дали говори нечленоразделно, дали жестикулира налудничаво и най-вече дали може много, ама много да крещи, да крещи истерично. И едва, когато се е убедил в наличието с излишък на всичко от предходното изречение, ги е пуснал на сцена. После е убедил тези т.нар. актьори, че могат да правят каквото си искат на сцената, но в никакъв, абсолютно в никакъв случай не трябва да изграждат образ. И така доволен от всичко спретнато, ни го представи премиерно.

Затова аз промених желанието си. Всички, които доведоха Малкович в България, за да си прави тази преднамерена подигравка, всички сноби, позьори и псевдокултуртрегери, всички либерало-глобалисти в имитационен период, всички които припадаха по гастрола на Малкович и го галеха отдалече по улиците, всички, които тази вечер обиждаха съгражданите си и се извиняваха на Малкович заради своите, всички те заслужават да останат вечните зрители на „Оръжията и човекът“ поставена в нашия национален театър.

И не на последно място. Всички те заслужават поименно актьорите: Димов, Тепавичарова, Славчева, Петков, Митева, Пепеланов, Трендафилов, Костов.

Тази вечер много профили си изографисаха Малкович на профилната снимка. Не е достатъчно. Искам ги с тази снимка на ревера, на гърдите, на челото. Искам споменатите актьори където и когато се появят занапред, първо да се покланят на Малкович и да му благодарят. Защото той ги унижи така, както и собственото им бездарие не можа.

Аз лично се колебая дали да не си сложа за снимка на стената директора Василев или министъра Тодоров. С мишкуването и театралниченето си тази вечер те се опитаха да ме заличат като човек с пиетет към културата и изкуството. Затова не искам никога да ги забравям, а когато ги забравя за миг, поне да мога да ги използвам за цел на стреличките от дартс.

На финала малко смирение. Поклон за помена, с който днес погребахме най-стария и достолепен столичен театър – Народния театър „Иван Вазов”.

Театър чиито директори са били Пенчо Славейков, Владимир Василев,проф. Михаил Арнаудов, негови драматурзи - Пейо Яворов, Николай Лилиев, проф. Александър Балабанов, Димитър Подвързачов, и режисьори - Кръстьо Сарафов, Николай Масалитинов, Гео Милев, Стоян Бъчваров, Боян Дановски.

В театъра тези колоси вече ги няма. Дори духът им си е отишъл. Днес там бяха само Малкович, Василев и осмина тъжно безпомощни актьори.