Специално интервю за Dir.bg, в което софиянецът разказва какво е да минеш 160 километра в пресечен терен и какви са целите му

"Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите" - този безсмъртен цитат на Екзюпери от "Малкият принц" има своето категорично доказателство в лицето на Виктор Асенов. 29-годишният софиянец е незрящ по рождение, но вместо да се предаде, преди година и половина решава да предизвика съдбата, впускайки се в планинските ултрамаратони. И става първият не само в страната, но и в цяла Европа! Изумително постижение, зад което стоят адски много труд, воля и желание за живот.

Какво е да бягаш 160 километра в пресечена местност? Как се маневрира с тандемен велосипед из планинските чукари? Как невиждащият отваря очите на виждащите? Пред Dir.bg разказва самият Виктор, известен също така и с красноречивия си прякор Invictus - Несломим на латински.

"С бягането основно се занимавам от края на 2022 година. Съвсем случайно започнах. Един човек ме забеляза на изкачването на пътеката на Боян Петров и ми предложи да опитам. Първото ми бягане беше 35 минути, преди това не бях бягал изобщо. Хареса ми и започнах да ходя по състезания около София, там намерих и първите си пейсъри, с които тренирахме в Южния парк. Постепенно свалях времена и увеличавах дистанцията. Стартирах от 5 километра и стигнах до планински ултрамаратон 160 километра. Аз преди това много съм планинарствал и винаги съм бил във форма. 2019-а съм бил в Непал на 5000 метра височина, така че не мога да кажа, че съм стартирал от нулата".

Виктор няма как да бяга заедно със своето куче-водач Тади, тъй като те не са обучени за това. Животното му обаче помага много в тренировките и изкачванията на Витоша, с които двамата поддържат форма. Началото обаче е доста трудно. Защото, както сам признава - "кучето няма как да знае по коя точно пътека в планината да те преведе".

Колкото до състезанията - там Виктор бяга екипно с пейсъри - един или няколко. А това е двойно изтощение, защото освен физическо натоварване, има и ментално, тъй като трябва постоянно да внимава за гласовите команди.

"Пейсърите са хора, които ме превежда през трасето с команди - да внимавам за камъни, дървета, корени, крачка напред или встрани, скок... Има няколко начина за бягане в тандем. Вариант 1 - при широки пътеки, се хващаме ръка за ръка. Вариант 2 е с щеки - той ги хваща отпред, аз отзад и бягаме на влакче. Третият е комбинация - слага се една лента между двамата, когато пътят е много широк - пясък или асфалт.

Това се прави, за да могат да се движат свободно ръцете и да се подпомогне движението при бягане. Имал съм и инциденти, контузии, навяхвания. Веднъж пейсърът беше по-нисък и мина под едно паднало дърво, но забрави да ми каже да се наведа. Разбих си главата, имаше кръв, но не е драма. Това са нормални травми при спортуване, за щастие - не съм имал тежки счупвания", споделя софиянецът.

С пейсъри из дебрите на планината.

Личен архив

Признава, че е много трудно да си намери партньори за състезания в планините, а стандартните равнинни маратони не му допадат. Участвал е на маратона в Мюнхен заедно с още 20 000 състезатели, но не е изпитал удоволствие.

"Не харесвам равнинните бягания. Няма предизвикателство, не усещаш природата. А и при асфалта кракът винаги стъпва на равно. Е, при българския асфалт това не е съвсем така, но говоря по принцип. В планинското бягане предизвикателствата ме привличат", продължава Виктор.

И споделя една наистина изумителна история за начина, по който незрящите усещат и се свързват с природата. Или както се оказва - умеят да виждат, макар и не с очите.

"Усещам я природата, въпреки че съм незрящ. Имал съм случай при едно изкачване в Балкана над Карлово. И в един момент аз казах на останалите "Хора, усещате ли, тук има страхотна гледка, нека спрем и да й се насладим". Просто го усетих. И всички се стъписаха, че съм видял нещо, което те дори не са забелязали, тъй като толкова са се вглъбили в изкачването. Усеща се самото пространство, енергията. Малко навлизаме и в мистиката, но аз усещам излъчването на природата. Например някъде, където има боклуци, също се усеща като нарушена енергия и като нещо, на което не му е там мястото. Случвало ли ви се е някога да общувате малко с човек и да се почувствате след това уморени? Или обратното -да размените само няколко изречения с някого и да се заредите? Когато си незрящ, усещаш още повече енергията на заобикалящия свят", разказва той.

Макар и незрящ, Асенов "вижда" красотите на природата.

Личен архив

А постиженията му са наистина изумителни за незрящ. Успява да направи дуатлона "Витоша 100" - 100 километра колоездене и веднага след това 100 километра бягане. С пауза между тях само от час и половина за сън. 160-те километра из Балкана над Трявна са най-дългата му дистанция засега, но мечтите му се простират далеч отвъд - в момента участва с тандемен велосипед на "Дунав ултра", като се готви и за 240 километрово трасе из швейцарските Алпи. Има обаче една сериозна спънка - осигуряването на адекватна екипировка.

"Ще се радвам на подкрепа в това отношение, търся начини. За едно състезание получих подкрепа от един доставчик на екипировка и веднага се усети разликата, бягането става далеч по-удобно. Опитвам се да търся партньорства, защото нещата не са никак евтини. Успявам някак си да ги набавям сам, но изпитвам затруднения. Например - едни обувки издържат около 500 километра - това не е никак много, а струват над 300 лева. В чужбина всички незрящи бегачи имат спонсори. Защото ние не сме и много - в цял свят планинските бегачи сме около 10. Със сигурност в България, а и в цяла Европа аз съм единствен. На градски маратони има много, но за планински терен никой не иска да се пуска, защото трудностите дори за зрящ са огромни, далеч по-опасно е и отвсякъде има препятствия", признава Виктор.

С Елица и тандемния велосипед по време на "Дунав ултра".

Личен архив

И не крие, че се е осмелил да предизвика съдбата, за да отправи 2 послания. Първото - да се опита да вдъхнови незрящите хора в България да не се предават и да положат усилия да водят активен начин на живот. А второто - да потърси подкрепа за единственото на Балканите училище за кучета-водачи, което се намира до София.

"Българският човек със зрително увреждане се е предал и е демотивиран. Сякаш се е изключил от обществото. И искам да им покажа, че тези хора не трябва да са изолирани, а да живеят пълноценно и да са част от обществения живот. Да имат работа, да спортуват. Да могат да се придвижват свободно в градска среда, да имат необходимите удобства и да бъдат подкрепени. Градската среда в България е по-опасна дори от планинските бягания с тези дупки, шахти, стърчащи железа, препятствия, бабуни и т.н. В момента си търся работа, но не такава, която да е статична. Искам да се движа. За мен придвижванията в града не са проблем. Справям се и с наличните условия, макар и да е трудно.

Другата ми цел е да популяризирам дейността на единственото на Балканите училище за кучета-водачи. То има нужда от подкрепа - търсят се приемни семейства за кучетата, които са безценен помощник. И най-накрая всички да разберат, че кучетата-водачи могат да придружават незрящия човек навсякъде. Навсякъде! В хотели, ресторанти, кино, магазин, градски транспорт... Тези кучета не са домашни любимци, а персонални асистенти. Това е законово регламентирано, но масово не се знае и се създават излишни главоболия и спорове", заявява Виктор, чието име неслучайно означава победа.

Победа над несгодите, предизвикателствата, апатията и умората. Цената на това да си Несломим, пък макар и (уж) незрящ...

Виктор с медала от дуатлона "Витоша 100".