ИМА нещо гнило в националния. Когато очакванията на феновете за пореден път се сблъскаха с реалността, надеждата за футболен епос премина в трагедия по шекспировски. И поредно разочарование. Уж се бе родила вяра в народа, че ако не друго, България вече има колектив като юмрук, с който да защитава идеалите и да се държи лъвски дори с лъвовете на световния футбол, а се оказа, че пак се върнахме в дупката на мишите сърца. И българският фен пак се почувства жалък и безпомощен като Хамлет, разбрал че датският кралски двор е подвластен на пари, доноси и предателства. И на негово величество изстрадалия фен пак му се прииска само едно нещо след мач на националите - да се самоубие. Защото следващият вече може да го доубие.

Гнилото вероятно си го знаят най-добре в самия национален двор. И е хубаво да го изрежат, още преди да е станало късно и за третото място в групата, вместо да го покриват със самозалъгвания след очаквана победа над свикналите да живеят на слънце джуджета от Малта в софийския ноемврийски студ.

Очите на фена, българския футболен Хамлет, са огледалото, в което трябва да се погледнат кралете и придворните от националния. Хубаво е, когато десетки хиляди очи, блестящи от оптимизъм, те гледат от трибуните на стадион “Васил Левски”. Лесно е и да ги приканиш да дойдат, и да ги гледаш. Защото някак си ги убедил, че заедно излизате от гнилото ежедневие. Трудното е,

когато тези очи

видят, че си ги

излъгал

и пратят сигнал за пошлост към фенските сърца. Да оставим загубата от Хърватия - отчайващия страх да си показваме зъбите, да подлагаме на агресия и по-добрите, за да не ни напълнят мрежата с два пъти повече футболни топки, отколкото имат на тренировка във футболните школи на столичните ни грандове. Да кажем, че грешки се допускат. Да простим първото сваляне на маската на смелостта, с която гледахме така наречената нова Пенева чета преди. Да приемем, че срещу хърватите дори и обидите, че сме анонимници не са ни помогнали да изглеждаме като бойци. Да оставим настрана и факта, че самите звезди от Хърватия също изглеждаха достатъчно слаби и нахъсани за здрав бой по-малко и от шахматисти, каквото е прозвището им. Окей. Случва се. Преди поне скачахме и се перчехме пред футболни сили като Италия с мотива, че те може да са звезди, но ние сме гореща ютия от 11 части, която може да изгори всеки. Защото всяка част беше здраво свързана за другата. И когато Любо Пенев държеше тази ютия в ръцете си, България вече значеше заплаха.

В Осло се потвърди, че ютия вече няма. Частите са разделени. Дори Пенев да я вдигне срещу излезлите с желание (но с по-малко футболни достойнства от Хърватия) норвежци, най много върху главата на някого да падне кабелът на ютията и да му развали прическата. Той не е просто изключен, той е скъсан.

Че кабелът на

ютията е прогнил

и токът на

националите е

спрян, се видя

още преди мача

в Осло. Видя се в онова огледало, очите на феновете. Тече химнът на България. Камерата следи “лъвовете”, които преди година биха ръмжали в един глас и респектирали. Сега те изглеждаха като притеснени, напрегнати, уплашени котета, които мъркаха нещо неразбираемо. Отваряха си устата, но синхрон нямаше. От “Мила родино” нямаше помен - нито от песента, нито от идеята. Изкуственото зяпване, когато камерата се приближи, си личеше. Нямаше двама българи, намиращи се един до друг, които да бъдат в тон през тази минутка. А през следващите футболни 90 минути им се случи най-много три пъти.

Дотук с колектива. И него го няма. Бих казал - изпари се като водата от ютията, но нали националната ютия е без ток. Просто всичко се счупи на части, разби се и единственото ни достойнство, с което предявявахме претенции да сме край Айфеловата кула през 2016 г. за нещо повече от романтична разходка с гаджето.

Ясно е, че причините за състоянието на българския футбол са по-генерални. Всеки ден говорим за липса на условия, съсипване на таланти, управленски грешки и пълен непукизъм от държавата за най-важните футболни нужди. Затова не е лошо да се замислим за единствената позитивна характеристика, която проимахме от предишния квалификационен цикъл при Любо Пенев - колектива. Качества можеше и да нямаме като другите, но с борбеност и покриване на колегата изглеждахме като отбор. Е, от отбор пак заприличахме на разграден двор. През изгнилите му огради изчезна всичко добро - останаха само безидейност и безхарактерност. И на фона на многото сериозни проблеми на футбола сега ме тормози едно малко камъче, което преобърна каруцата, която от време на време наричаме каляска.

КОЙ съсипа колектива

в националния?

Какво стана около и след мача с Хърватия, че преди, по време и след мача в Норвегия бившият лъв с евроамбиции изглежда като

сбирщина от

стресирани

туристи,

страхуващи се от високо преди първото излитане със самолет за нежелана екскурзия. Със страх и пълен гипс дори желаната екскурзия до Париж ще е фарс - билетите ще ги е купила жената, по време на мачовете от европейското ще и? се отплащаш, като пазаруваш чанти по магазините, а ако идеш до стадиона, може да ти я открадне някой по-богат ерген. Да, “Франция 2016” се превърна в база за измислени истории, вместо да носи национална радост.

Всъщност в Осло

България донесе

неописуема

радост поне за

едно хлапе.

Ама норвежко

15-годишният Мартин Йодегаард ще помни страната ни с добро цял живот. Стана най-младият, играл в евроквалификация. Далече е от първото използване на самобръсначка, но бръснеше по терена между гипсираните българи. Хлапакът изглеждаше повече мъж. Усещаше подкрепата и на треньора, и на другите в отбора, ползващи самобръсначка. Да хвърлим в боя голобрадо момче при 1:1 във важна евроквалификация, в България е невъзможно. Или ще го съсипем, или той ще съсипе големите ни цели, нали?

Да не подхващаме и този голям проблем - младите футболисти. Едва ли е нормално да нямаме треньор на младежкия национален отбор - за какво ли ни е, след като една година няма мачове? То ако се работи само по време на мачове... А да кажеш, че и при нашите млади светъл лъч няма - та нали 19-годишните това лято бяха на европейско? И после? Част от тях минаха при младежите, за да видят, че има нещо гнило и в Дания. И това пак бе България - паднахме 1:7.

Но стига с генералните проблеми. Да се върнем при мъжете и малкото камъче в обувката. Който се познае като отговор на въпроса КОЙ, да изтръска камъчето навреме, за да пробваме поне да докуцукаме до плейоф за Евро 2016 във Франция. Иначе е лесно - ще си налеем по едно бордо за поредното изгнило поколение, ще отворим шампанско за идващото ново и ще има да чакаме “пиянството на един народ” да стане футболно като през 1994-а, а не просто алкохолно. /24chasa.bg