Учените разкриват ролята на праха от Сахара за поддържането на живота на толкова далечни места, като басейните на Амазонка и Бахамите, съобщи списание Cosmos.

Не прахът, а съдържащото се в него желязо помага на живота да процъфтява, а с преминаването на праха през атмосферата компонентите на желязото се променят. колкото по-далеч от Сахара се движи желязото, съдържащо се в праха, толкова по-достъпно е то за морския живот. Това явление, причинено от химични реакции в атмосферата, има значение за океанската екосистема и прогнозите за въглеродния цикъл.

Пустинята Сахара в Северна Африка е най-голямата гореща пустиня на Земята и най-големият източник на атмосферен минерален прах. Той може да бъде пренасян от ветровете на огромни разстояния, като сахарският прах редовно пресича Атлантическия океан.

Минералният прах доставя важни хранителни вещества на екосистемите, в които попада. По-специално, желязото е микроелемент от съществено значение за живота, тъй като позволява ключови функции като дишане, фотосинтеза и синтез на ДНК.

Но не всички форми на желязото могат да бъдат усвоени от живите същества - някои от тях са по-биодостъпни от други. За да прецени как разстоянието, което е изминал сахарският прах, е повлияло на биодостъпността на желязото, базираният в САЩ изследователски екип проучва сондажни ядра от четири места на дъното на Атлантическия океан.

„Вместо да се фокусираме върху общото съдържание на желязо, както се правеше в предишни проучвания, ние измерихме желязото, което лесно се разтваря в океана и до което морските организми имат достъп за метаболитните си пътища“, казва Джереми Оуенс, доцент в Държавния университет на Флорида и съавтор на изследването.

Оуен и колегите му измерват концентрациите на изотопи на желязото в ядрата на сондажите с плазмо-масов спектрометър. Събраните сондажни ядра са достатъчно дълбоки, за да отразяват 120 000 години отлагане на сахарския прах.

Резултатите им показват по-ниски концентрации на желязо в ядрата, разположени по-далеч от Сахара, което предполага, че на тези места морските организми са поемали повече желязо.

„Стигаме до заключението, че прахът, който достига до региони като Амазонския басейн и Бахамските острови, може да съдържа желязо, което е особено разтворимо и достъпно за живота, благодарение на голямото разстояние от Северна Африка, а оттам и на по-дългото излагане на атмосферните химични процеси“, казва Тимъти Лайънс, професор в Калифорнийския университет в Ривърсайд и старши автор на изследването.

В океанските екосистеми желязото често е лимитиращ ресурс, което означава, че допълнителното количество желязо води до нарастване на популацията на организми като фитопланктона. Разбирането на неговата популационна динамикаще подобри прогнозите за морските екосистеми, които зависят от фитопланктона, наричан понякога „тревата на морето“. /БГНЕС