Наркотиците унищожиха душата на една от най-добрите банди

Едва ли има човек в света, който да не е слушал Pink Floyd. Английската рок банда е експерт в така наречения психо рок - жанр, който трудно може да се разпознае, преди да се сформира групата. Хитовете им се презаписват, преиздават, плочите им струват цяло състояние, ако говорим за първи албум или колекционерско издание.

През всичките си години, бандата преживява редица трусове, но преди да чуем невероятните хитове, да разберем всички скрити послания, Pink Floyd трябва да срещне Сид Барет.

Истинското име на този творец е Роджър Кейт Барет. Въпреки неговите невероятни успехи, създаването на съвършена музика и богатства, този човек успява да яхне светкавицата и да изживее всичко в рамките на 10 години.

През 1965 г. Роджър Уотърс среща Сид, докато свири в друга група и предлага да направят нова банда. Сид, който през цялото си време колекционира най-различни музикални инструменти и е готов да покаже своето творчество. Животът на Барет не е един от най-лесните, той губи баща си на 16-годишна възраст и трябва да побърза да влезе в истинския и много труден живот. Първият албум прави фурор - "The Piper at the Gates of Dawn". Той не е един от най-популярните, но е основата за много луди и диви години.

Сид се превръща в двигател, след като може да създава невероятни текстове, да ги допълва със зловеща музика от своята китара. 60-те години на миналия век са били нещо, което другите не могат да постигнат.

Единствената подробност, която повечето колеги не са знаели, че вдъхновението на Сид идва от LSD и други букети от опиати. Творецът пътува в друга вселена, но същевременно не осъзнава и как наистина се унищожава. Необходимо е малко време, преди да се стигне до тоталната разруха. С появата на първия албум е ясно, че този човек се самоунищожава и го прави по-добре, отколкото прави своята музика. Неговите колеги спират да го харесват и даже са недоволни от факта, че трябва да търпят неговото поведение.

По-лошото е, че наближава време за голямо турне в САЩ и никой не иска да се занимава със Сид. Роджър Уотърс и приятели вече са се изморили да бъдат бавачки на странното настроение на Барет. По време на турнето, Сид започва да си играе с китарата, да гледа странно и дори да плаши хората. В един момент неговите колеги и организатори решават да прекратят турнето, тъй като търпят много сериозни критики и се унижават.

Никой дори не осъзнава, че Барет е в битка със себе си и търси начини да създаде още по-жестоки парчета. Резултатът е"See Emily Play", "Scream Thy Last Scream" и "Vegetable Man" - всички те са твърде черни, за да се въртят по радиото, следователно има компромис, за да бъде пуснат "Apples and Oranges".

Сид отново тръгва на турне, но проблемите не приключват. Понякога не идва на време, друг път отказва да се качи на автобуса. В средата на изпълнението просто става и си тръгва. Накрая става ясно, че Сид трябва да бъде заменен и всички с удоволствие приемат Дейвид Гилмор. Търпението се запазва до 1968 г. с предложение, че Сид може да продължи да прави музика и песни, просто да не излиза на сцена. Една година по-късно и това предложение отпада, оставяйки Барет далеч от бандата и славата.

Изгонен, поруган и дори самотен, Барет се ориентира към това, което може да прави най-добре - потъва в своята черна дупка и оставя наркотиците да го погълнат. Въпреки раздялата, повечето му колеги не искат да го пуснат. Мнозина искат да помогнат, Роджър Уотърс се опитва да говори със семейството му и предлага да помогнат, но въпреки това се срещат сериозни затруднения. Оказва се, че в много моменти, когато Уотърс и Барет са заедно, Сид дори няма представа къде се намира, понякога си мисли, че е в САЩ, друг път си мисли, че е в друга държава.

Ще минат години и Барет ще продължава да поддържа някаква крехка връзка с групата. Помага много сериозно с най-различни песни и в 9-я албум на групата е почетен с песента "Wish You Were Here". Песента "Shine on You Crazy Diamond", също е написана за живота на Сид Барет, който определено е достатъчно луд.

След прогонването от Pink Floyd, творецът се опитва да стартира своя кариера и през 1970 г. пуска цели два албума - "Madcap Laughs" и "Barret". Прави само един концерт и след това остава далечен спомен. През 1996 г. Сид е приет в Rock & Roll Hall of Fame като основател на Pink Floyd, но в типичен негов стил, просто не отива на церемонията.

Една от причините е, че Барет живее с майка си от 1978 г. Започва да рисува, работи в градината, изморява се от папараците и се опитва да стои далече от наркотиците. Проблемът е, че не получава необходимата помощ. Хоспитализиран е няколко пъти, но никой не може да потвърди диагнозата му - шизофрения.

Опитите на останалите да се свържат с него или да го открият, продължават да удрят на камък. Роджър дори признава, че сестра му го е помолила да не идва повече и да не го търси - Сид се изнервял достатъчно, когато си спомни какъв е бил в миналото.

Опитите да го заведат на психиатър е също невъзможно - той никога не отива или мисли варианти как да избяга от записания час. Барет е просто невероятен в измислянето на всички оправдания и оригинално противодействие.

И така, когато излиза албумът "Wish You Were Here", мнозина дори не подозират, че това е албум, който просто да разкаже загубата на един добър приятел. Не се бъркайте, Сид е жив и може да го чуе, но неговата реакция е малко странна, което е напълно очаквано. "Звучи малко старо!", казва Сид. Ако се върнете в горните редове, най-вероятно си спомняте за момента, когато Барет се появява в студиото за малко.

Той е доста по-едър, плешив и с избръснати вежди. Никой не може да го познае, но в следващият момент всички си спомнят за своя изгубен брат. Песента, която всички са се опитвали да напишат и да увековечат Барет, се чува още в студиото. Творецът е дошъл изненадващо, никой не е говорил с него от години.

Барет е поканен на сватбата на Гилмор, която се състои в същия ден, но той дискретно се измъква. Няколко години по-късно се срещат в магазина с Роджър Уотърс, двамата пазаруват и разменят някоя друга реплика и това е всичко. Сид Барет живее в дома на майка си, самотен, отдалечен от всички, докато най-накрая не умира.

Диагнозата му е рак на панкреаса, Барет не съобщава на никой от приятелите си. И до днес има твърде много спекулации относно бъдещето му, ако не е бил толкова агресивен с наркотиците, но отговорите липсват. Сид Барет изчезва точно така, както идва на сцената - като добро и бързо китарно соло.