Връзките са сложна материя, още повече когато става дума за съвместно съжителство с половинката. Докато сме млади и безгрижни е лесно, но с годините и отговорностите романтиката и интимността отстъпват на заден план и в един момент може да се случи така, че вместо като двойка, живеем по-скоро като съквартиранти.

Това явление е все по-често срещано в днешния забързан и дигитализиран свят, в който комуникацията и физическата близост често отстъпват или пред умората, или пред желанието да се потопим в социалните мрежи, вместо в мислите и чувствата на партньора си.

Когато загубим емоционалната свързаност помежду си и вместо любовници и най-добри приятели станем просто хора, които споделят едно пространство за живеене, значи страдаме от Синдрома на съквартиранта. Ето и как, според психолозите, да разпознаем, че връзката ни е стигнала до този неблагоприятен етап, както и какво да предприемем, за да я спасим, докато е време.

Всеки живее своя живот

Добре знаем, че винаги трябва да даваме свобода на половинката си и всеки да има своите отделни хобита и време само за себе си. Но знаем и че никоя крайност не е на добре. И когато двамата водим напълно самостоятелен един от друг начин на живот, в който няма никакви пресечни точки, освен вечер да си лягаме в един дом, вероятно някъде грешим.

Индивидуалните ни дейности са неизбежни, но не бива да ни свързва само това, че ходим заедно на пазар например. Ако не излизаме заедно навън и всеки прекарва голямата част от времето си с други хора, то значи сме се отдалечили прекалено много един от друг.

Според изследване, цитирано от Forbes, времето е най-ценната инвестиция, която можем да направим във връзката си. Колкото повече качествено време прекарваме заедно, толкова по-удовлетворени ще се чувстваме от отношенията си.

Разбира се, това важи, ако нямаме други проблеми помежду си, защото ако основата е нестабилна, няма как с няколко почивки и излизания да закърпим положението. Но понякога наистина се нуждаем от малко, за да се преоткрием и обикнем отново какво преди. И не бива да усещаме, че го правим по задължения - тогава наистина няма да свърши работа.

За интимност няма време (и желание)

Каквото и да си говорим, в основата на всяка връзка е сексуалният живот. Ако той куца, а привличането липсва, отношенията са обречени на бавна и тиха смърт. Но тя не е и необратима. При младите се наблюдава все по-голям процент на асексуалност и интимната близост сякаш вече не е необходимост. Но добре знаем, че апетитът идва с яденето - е, и тук е точно така.

Под интимност обаче не бива да разбираме само правенето на секс - важи и за всички други прояви на физическа близост като целувки и прегръдки, които вероятно намаляват обратно пропорционално на времето, в което сме заедно. Ако е така, можем да вземем инициативата в свои ръце, да бъдем първите, които докосват, за да стимулираме този така важен тип общуване.

Не ми говори, не ми се говори

Освен секса, общуването е другият основен стълб на всяка връзка. Двойките, които страдат от Синдрома на съквартиранта, не просто избягват трудните разговори, но и се стремят да водят колко се може по-малко разговори като цяло. Това е знак, че интересът им към човека до тях вече клони към нула.

И ако това е не просто период след като сме се скарали, а обичайно повтарящо се (без)действие, скоро ще се чувстваме напълно емоционално отчуждени. А понякога точно откровеният разговор е всичко, от което една двойка се нуждае - или за да поправи счупеното помежду или, или за да разбере, че е непоправимо счупено.

Затова никога не бива да избягваме общуването, дори да не ни е до него точно в този момент. И трябва да си зададем въпроса дали все още имаме какво да си кажем с човека до нас или тишината ни е станала прекалено комфортна. Ако клоним към втория отговор, значи по-добре да си мълчим сами.