Из речта на Вацлав Клаус от конференцията „Патриотични интелектуалци за Европа”, проведена в Будапеща на 25-ти октомври, 2024г.

Много благодаря за поканата, позволете ми да започна, като призная, че винаги се радвам на възможността да посетя Будапеща и Унгария. Тук се чувствам в свободна страна. Благодаря ви, че избрахте толкова важна тема за речта ми на тази конференция: „Значението на суверенитета на националната държава и концепцията за Европа на нациите“. Моите благодарности не са просто израз на учтивост. Подобна тема не може да бъде повдигната в никоя друга европейска страна в наши дни, освен в Унгария.

Специфичната унгарска позиция по този въпрос се дължи на настоящата изключително благоприятна политическа атмосфера във вашата страна, която – вярвам – отразява автентичните чувства на унгарците. Това личи по силната позиция, която ФИДЕС успя да заеме в парламента и в правителството за такъв дълъг период и благодарение на възгледите, дейността, политическата сила и не на последно място смелостта на премиера Орбан. Унгария е единствената страна в Европа, в която – през третото десетилетие на 21 век и 35 години след падането на комунизма – има смисъл да се говори за суверенитет на национална държава. Никоя друга държава в Европа не се стреми изрично към подобна цел и не работи за нея. Европейските политически елити дори не смеят да използват термина национален държавен суверенитет в речите и политическите си програми. Терминът се счита априори за политически некоректен.

В повечето европейски държави и на практика във всички страни членки на ЕС въпросът за суверенитета е тема от вчера, ако не и от завчера. В Чехия това се смяташе за основен въпрос по времето, когато бях президент. Сега на това е сложен край. Което не означава, че не трябва да говорим по тази темата или че хората не се интересуват от нея. Нашата задача е да повдигаме този изключително важен въпрос отново и отново в публичното пространство. Повече от доволен съм, че имам възможност да го направя днес.

Темата не е нова и не принадлежи само на 21 век. Суверенитетът е въпрос, който е поставян на обсъждане, популяризиране и отричане през цялата човешка история. Понякога той звучеше обещаващо, понякога не. В повечето случаи даже не. Винаги след разпада на една напълно дискредитирана империя концепцията за националната държава се появява с нова сила и се разглежда като крайъгълен камък на рационалните политически договорености, както и на единственото място, където е възможна истинската демокрация. Днешните доминиращи идеологии, глобализмът и прогресизмът, виждат ролята на суверенитета по различен начин.
През последните няколко десетилетия тези две идеологии – заедно с мултикултурализма, екологизма и джендъризма – успяха да доведат до най-широко разпространената и широкообхватна метаморфоза на човешкото общество. В сравнение с тях дори комунизмът беше по-малка трансформация на бавно и постепенно изгражданите правила, институции, навици и традиции. Агресивният джендъризъм навлиза все по-дълбоко в същността на човешкото съществуване. Френската и руската революция убиха милиони, но не се опитаха да им сменят пола. Сега е различно. Живеем в епоха на продължителна атака срещу основите на западната цивилизация. Изправени сме пред най-значимото изпитание за здравето и стабилността на нашето общество, цивилизация и култура.

Съпротивата срещу него и желанието да се направи нещо срещу него засега изглежда сравнително слаба, което е разочароващо за мнозина. Хората все още не вярват, че джендъризмът е нещо сериозно. Те го приемат като временно отклонение. Лесно е за консерватор като мен да се чувства песимист по отношение на многото патологии на днешния свят, но не можем да си позволим да останем пасивни. Предполагам, че това е основната причина много от нас да са тук днес.

За да направи промяна, Западът трябва да се върне към идеите на Просвещението, към класическите либерални традиции, към проверените във времето практики и институции от миналото, към идеите на Мизес, Хайек, Фридман и други подобни учени. Западът трябва да се върне към нормалността. Възможно ли е това, когато виждаме Запада в упадък, разглезен от охолството си и от липсата на автентични юдео-християнски ценности? Не съм сигурен.

Изтокът трябва да се върне към начина на мислене, който преобладаваше в новите свободни страни от Централна и Източна Европа след падането на комунизма, които вече стават богати и като резултат - декадентски.

Да се направи промяна няма да е лесна задача. Съпротивата и на Запад, и на Изток ще бъде силна и агресивна. Вече виждаме това в различни терористични дейности, подобни на Антифа. Промяната изисква отхвърляне както на червения, така и на зеления социализъм, за да бъде запазен характерния за нашата цивилизация начин на живот и за да се намери баланса между свободния индивид и вездесъщата и все по-разрастваща се държава (вече оборудвана с модерни технологии).

Нека се върна на въпроса за националния суверенитет. Това не е нов дебат и спор. Повтаря се отново и отново през цялата история. Сега също не идва изневиделица. Семената на този нов цикъл на отхвърляне на националната държава, в който живеем днес, са засявани, щедро напоявани и прекомерно наторявани от десетилетия.

Проблемът е свързан със състоянието на нашата демокрация. Демокрацията може да бъде постигната и гарантирана само в добре дефинирано и ограничено пространство. Космополитна демокрация не може да съществува. Демокрацията се нуждае от граници. Демокрацията не може да съществува в един размит свят с неопределени и неясни контури. Демокрацията се нуждае от хората, демоса, които не могат да съществуват без добре разграничена специфична единица, наречена национална държава. Няма алтернатива на това. Да го видиш по различен начин показва вяра в транснационалния идеализъм, който е толкова типичен за съвременния западен свят.

Нямам намерение да се връщам в далечното минало. Нека останем в историята, която повече или по-малко познаваме и разбираме и до която – поне някои от нас – успяхме да се докоснем. Дебатът за ролята на националните държави получи нов, за съжаление крайно несполучлив тласък след Втората световна война. Тази трагична война беше – съвсем погрешно – свързана с национализма и националната държава, докато всъщност беше свързана с тоталитарните идеологии на нацизма (или националсоциализма) и комунизма. В резултат на това погрешното и подвеждащо тълкуване, че националната държава е фундаментално виновна за войната, стана повече или по-малко възприето, поне в сферата на политическите елити и сред всички видове леви идеолози и активисти.

Това объркване доведе до „обожествяване” на наднационалните структури, включително на новосъздадените институции в процеса на европейска интеграция. Европейската интеграция в сегашната форма на Европейския съюз се превърна в символ на това идолопоклонничество. Европейският съюз се стреми да отслаби своите съставни елементи, своите членове, националните държави, за да ги замени с алтернативен субект като регионите. Ето откъде идва слоганът "Европа на регионите".

Последната, но все пак имплицитна цел, която ще стане актуална след постигането на тоталната фрагментация на европейското общество, е замяната му с Европа на индивидуалните европейци, с Европа на изолираните индивиди. Порочният кръг ще бъде завършен, ако това се случи.

Както казах, прогресисткият, недемократичен проект за наднационално управление стартира в Европа с нова сила след Втората световна война. Първоначалният – повече или по-малко невинен – проект за Европейска икономическа общност се трансформира стъпка по стъпка, почти невидимо, в процес на европейско обединение. Както Договорът от Маастрихт, така и Договорът от Лисабон изместиха към транснационална унификация първоначалната концепция за интеграция въз основа на по-добро и по-задълбочено сътрудничество между суверенни държави. Самият европейски континент се промени от исторически еволюирала група от суверенни независими държави към много авторитарна и централизирана единица, наречена Европейски съюз. Тези от нас, които са живели десетилетия в агресивното и потисническо братство на социалистическите страни, са много чувствителни към това.

Убеден съм, че демокрацията може да съществува само в национална държава и тя е неин единствен гарант. Държавата – не регионът или континентът – формира автентична политическа общност. Европа не е политическа общност. Европейски политически общности са националните държави. Ние сме чехи, унгарци и словаци. Говорим чешки, унгарски и словашки, а не европейски есперанто. Ние не искаме да изтрием нашите граници и да се отървем от разграничението между гражданин и чужденец. Ние, привържениците на суверенитета на националната държава, знаем, че хората съществуват в рамките на националните култури, истории, традиции и езици. Когато има империя, демокрацията изчезва. Една или друга форма на автокрация превзема цялата власт.

Може ли всичко това да бъде избегнато? Определено да, но промяната не може да бъде постигната без фундаментален обрат в системата, без нещо като Кадифена революция (да използваме старата, но полезна терминология). Вървим ли в такава посока? Оптимистите (и наивниците) са склонни да дадат положителен отговор. Песимистите (и реалистите) казват категорично не. Или още не. Те знаят, че не трябва да изпадаме в принципите на пожелателното мислене.

Някои се опитват – оптимистично – да сравнят настоящата цивилизационна криза със съдбата на комунизма. Но тук трябва да сме много внимателни. Къде сме сега в сравнение с историята на комунизма? Моят отговор е, че със сигурност не сме през 80-те години. Дори се опасявам, че сме по-близо до 50-те, отколкото до 1989 г. Сегашният политически естаблишмънт (да не спекулираме с американския термин „дълбока държава“) уеднакви политическите партии от левицата и от десницата и успешно блокира всички политически субекти, които се опитват да изразят истинските чувства на хората в Европа. Тазгодишните европейски парламентарни избори донесоха относително добри резултати за опозиционните партии, но резултатът не беше демократична промяна, а втвърдяване на старите тенденции и практики.

Затова се страхувам, подобно на Грегъри Копли, че „не знаем как да реорганизираме нашето общество, без то да се срине“. Той твърди, че „колапсът винаги е предпоставка за реорганизацията на цялото общество“. Ако това е вярно, имаме много важна задача: да направим така необходимата промяна, преди колапсът да се задълбочи. Но за съжаление дори не сме в началото на промяната. Нека го направим възможно най-скоро.

Би било проява на страхливост да се избегне споменаването на войната в Украйна. Стана общоприето и политически коректно да виждаме тази кървава, трагична и ненужна война само в черно и бяло. Да я виждаме като сблъсък на добрите и лошите, да разделяме света на недемократични агресори и техните невинни жертви, да говорим за войната в моралистични термини и да не обръщаме достатъчно внимание на дните преди войната да влезе в активната си фаза. Всеки, който обсъжда тази война така, сякаш е започнала на 24 февруари 2022 г., греши тотално. Хората обаче започнаха да се замислят. Дори един уважаван американски анализатор, бивш политик, наскоро уместно забеляза, че „Западът не е отговорен за това, което направи Русия, но е отговорен за пренебрегването на стъпките, които щяха да попречат на Русия да го направи“. Не изтъкваме достатъчно този факт.

Урсула фон дер Лайен наскоро се похвали, че е била вече осем пъти в Киев. Би било по-интересно да чуем колко пъти е била там преди 2014 г., колко пъти между 2014-2022 г. и какво е направила там, за да избегне, а по-късно и да спре войната. Много от нас видяха надвисналата опасност още през 2014 г.

Няма нужда да измисляте грандиозни схеми и проекти. Съгласен съм с Марио Фантини, че е дошло „време за съпротива“. Всъщност даже е отдавна закъсняло. Имаме нужда от революция. Както каза новоизбраният италиански евродепутат Роберто Ваначи в същия брой на European Conservative, „Нормалността е революционна“. Нека настояваме за връщане към нормалността. Това би било достатъчно революционно.

Вацлав Клаус, klaus.cz

Превод за "Гласове": Юлия Семир Ал-Хаким