Майката трябва да подкрепя образа на бащата, колкото и да му е сърдита

- Г-жо Чомарова, що е то родителско отчуждение и как може да го разпознаем?

- Родителското отчуждение е много относително понятие. Родителите, които мислят, че са отчуждени от децата си и те не искат да отидат при тях, нито да общуват с тях, смятат, че някой ги е отчуждил, респективно другият родител. Всъщност големият въпрос е дали е така, как може да го предотвратим, къде е мястото на социалната система и къде е мястото на психолозите. Фондация “Асоциация Анимус” управлява от дълги години Центъра за обществена подкрепа в София, където работим с много случаи на родителско отчуждение и семейства в конфликти. От личен опит мога да ви кажа, че най-голямата отговорност за родителското отчуждение трябва да се поеме от родителя, чието дете е отчуждено. Практиката показва, че ако се повиши капацитетът на този родител как да общува с детето си, този проблем се преодолява. Насила не могат да се случват нещата, още повече, когато децата са във възраст, когато насила нищо не става и се получава точно обратният ефект.

- Родителското отчуждение може ли да се разглежда като форма на домашно насилие?

- То може да бъде част от различните форми на домашно насилие. Никога не се случва, ако няма и други проблеми. Не трябва да се отделя от проблемите на семейството. То не е синдром, от който хората се разболяват, а плод на отношенията между двама родители.

- Трябва ли да има промени в Семейния кодекс с цел преодоляване на родителското отчуждение и при конфликт между двамата партньори да има и споделени родителски права?

- Според мен не. Споделеното родителстване е най-хубавото нещо, когато семейството е заедно. Няма нужда да си психолог, за да знаеш, че за развитието на едно дете в съвременния свят е много ценно и майката, и бащата да участват активно в неговото отглеждане, възпитание, играта и грижите. Нашата организация подкрепя и промотира активното бащинство. Когато семействата се разделят, но запазят добрите си отношения, а преди това са имали изградена връзка с децата си, се получава едно споделено родителство и от съда. Няма никаква пречка хората да го поискат и то да се присъди. Родителите продължават да се грижат за децата и когато са разумни и поставят родителството на първо място, а не собствените си нарцистични травми и желанието за битка и доминиране на всяка цена, тогава и децата се развиват нормално.

Когато родителите са в конфликт и става въпрос за доминиране и битка, за съжаление децата стават жертва и оръжие в тази война. Има стремеж да се накаже другият родител, да се нарани, включително и чрез децата, защото те са връзката. В различните случаи това се наблюдава и от двете страни. Тогава се получава и войната при кого да останат децата. В такива моменти изкуствено присъждане на равни родителски права би било най-вредно за едно дете, което няма да има никакъв период на спокойствие.

Дори и да няма споделено родителство, задължително и единият, и другият родител имат присъдени права. Те не винаги се спазват. Понякога деца не се дават на другия родител под всякакви предлози.

Сега си представете тези кавги да са ежеседмични. В съвременните психологични изследвания вече се отрича споделеното родителство в много голяма степен и винаги при семейства с лоша комуникация. Тъй като ние в България вървим 20 години назад във всичко, тази идея идва на преден план сега, но социалната система все още няма капацитет да оценява всяка родителска двойка, която се разделя.

За малките деца е много важно да са установени на едно място и те да знаят къде е тяхната къща,

да има установен ред и предвидимост. Това удържа тяхната тревожност и им помага в развитието. Когато става въпрос за родителски права, е важно да се преценява интересът на детето, а не на родителите. Нашият опит в София показва, че повечето съдебни състави се справят много добре и при сегашния закон. Те присъждат изключително разнообразен режим на свиждане в зависимост от съответните обстоятелства.

Когато става въпрос за домашно насилие, нещата се усложняват изключително много. А ако има насилие над дете, особено съмнения за сексуално посегателство, идва големият морален въпрос - когато родителят не пуска детето, това по-вредно ли е от риска детето да бъде насилено и да пострада? Това са сериозните случаи, които трябва да се решават внимателно и търпеливо.

Големият въпрос е кой всъщност е причината за отчуждението. Нашата практика показва, че често отговорността за отчуждението е на родителя, който се чувства отчужден.

- Бащите или майките са по-често отчуждени от детето?

- Не може да се каже, че винаги е бащата или майката. Ако един родител действително е загрижен за детето си и иска да е с него, няма сила, която да го отдели. В нашата практика виждаме голямо разминаване между декларираните желания, думите на родителите и поведението им. Те казват, че много искат да бъдат с децата си, но на практика саботират дадените им възможности от социалната система и връзката с децата.

- Защо не успяват да създадат контакта с детето?

- Клиничната картина показва, че част от проблема е неспособност да понесат гнева на детето. Децата се сърдят на родителите си, когато те са разделени от тях, независимо каква е причината за това. Всички родители знаят, че дори и да отидат на почивка сами, децата ще реагират. Дори и да не го покажат, децата всъщност априори обвиняват за всичко родителите си. Независимо какви са причините и защо родителят се е разделил със семейството, детето е сърдито и гневно на този родител. Той трябва да го понесе, разбере и приеме, за да развива отношения с детето си. Ако не е способен на това, започва да обвинява другия. Не казвам, че не се случва и другият родител да допринася за проблема, но не в него е ключът за връзката с детето. Другата причина е, че хората не знаят как да общуват с децата си

- Как се отразява липсата на контакт с единия родител в живота на едно дете, когато той вече се е отделил от семейството и е започнал нов живот?

- Липсата на единия родител винаги се отразява негативно, разводът също. При случаи на тежко домашно насилие обаче е по-добре родителите да се разделят и да прекратят насилието чрез по-ограничен режим на контакт, отколкото децата да растат в ситуация, където те самите са жертва.

- Родителското отчуждение само при разделени родители ли се наблюдава, или и в привидно за другите здраво семейство?

- Не само при разделени семейства и за съжаление, това не са редки случаи. Семействата, от които идват двамата родители, са моделите за това какви семейства ще създадат самите те. Разбира се, невинаги е така. В патриархалното ни общество бащите традиционно са били по-отделени от непосредствените грижи за децата. Винаги се намира една баба, която да застане до майката. Това е проблем. За да се случи активно бащинство, трябва да се направи място за бащата. Не когато родителите се разделят, а с раждането на детето. Когато това се случи, дори и родителите да се разделят, качеството на връзката с децата им остава. При самотните майки е важно детето да знае кой е бащата и да има контакт с него. Майката трябва да подкрепя образа на бащата, колкото и да му е сърдита, не бива да си позволява да руши имиджа му пред детето, както и обратното.

- Възможно ли е фигурата на бабата да помага за отчуждаването на другия родител при вече разделени семейства?

- Разбира се. Когато някой заеме мястото на партньор до майката за отглеждане на детето, третият човек става излишен. Много е трудно сам човек да отглежда едно дете. Майката има нужда от партньор до себе си и ако това не е бащата, някоя от бабите ще заеме тази функция. Много е важно от самото начало бащата да е този, който ще седи до майката, а бабите да имат подкрепяща функция в домакинството или логистична подкрепа, но не и в грижите и всекидневните отношения с бебето. Бащата е ключов и да помогне на по-голямото дете да преодолее шока от появата на ново бебе, за да може да се справи с чувството на ревност и завист.

- Във войната между родителите най-много страдат децата. Как може да се преодолеят тези вътрешни конфликти?

- Само ако овладеем собствените си нарцистични пориви и потребности. Ако сме способни да погледнем през очите на детето, ще видим колко нараняващо е да говорим против другия родител. Правейки това, ние рушим част от самото дете. Ако се свържем с любовта си към едно дете, а не с нарцистичното си желание да го използваме в битката срещу бившия си партньор, сме намерили пътя към самото дете. Трябва да си дадем сметка, че това е отделен човек. И за негово добро е да му помогнем да намести в ума си образите и на двамата си родители по най-добър начин.

Александра Николаева, "24 часа"