Димитър Петров, коментар за Tribune.bg

Напоследък сякаш свикнахме с новините за уволнения и назначения по върховете на държавната администрация. Напълно нормално, след смяната в Министерски съвет новата власт да се освобождава от голяма част от заварените ръководители и да ги заменя с хора, на които разчита. Да си създаде свой екип, така да се каже. Докато политическите кабинети си тръгват заедно със своите началници (министрите), то директорските назначения обикновено изчакват дали ще бъдат оставени от следващата власт или не.

В общия случай това предизвиква реакция само у партийните агитки на бившите и сегашните управляващи – едните жалят „своите“, че били несправедливо уволнени, другите са във възторг от „рева на герберските калинки“, както прочетох наскоро в социалните мрежи. Сега обаче ситуацията е различна.

Министерството на здравеопазването пенсионира директора на Националния център за заразни и паразитни болести проф. Тодор Кантарджиев с мотива, че последният е навършил пенсионна възраст. На пръв поглед нормално действие. Само дето на държавни постове продължават да стоят хора в пенсионна възраст. Защо точно той, защо точно сега?

Преди всичко, казусът поставя въпроса как по принцип трябва да се процедира в държавната администрация. Единият вариант е пенсиониране на всички, без изключение, при навършване на предвидената в закона възраст. Другият е някои администратори да бъдат оставяни „за изключителни заслуги“, като властта ясно и категорично се мотивира относно техните заслуги и тяхната полза за Отечеството. Възможно е и да се мисли за пенсионна реформа, при която пенсионната възраст от задължителна става препоръчителна, като желаещите да работят периодично доказват своята физическа и психическа пригодност. И, естествено, продължават да бъдат желани от работодателя си.

Проблемът в случая не е, че проф. Кантарджиев е пенсиониран. Проблемът е, че не му е предложена алтернативна, достойна на заслугите му позиция, при която той да продължи да бъде полезен на страната. На граждански договор, на непълен работен ден, ако трябва със символично заплащане, като експерт към министерството или някоя структура в административната йерархия, където да продължи да бъде полезен.

Проф. Тодор Кантарджиев е безспорно светило сред българската медицинска гилдия. Именно в управлявания от него НЦЗПБ започнаха да се правят първите PCR-тестове в България. Той бе и сред най-авторитетните гласове на Националния оперативен щаб, създаден за борба с пандемията от коронавирус. Същият този щаб, благодарение на чиито препоръки през пролетта на 2020 година България бе давана за пример в ограничаването на пандемията. Щабът бе закрит в средата на април тази година, като премиерът в оставка Бойко Борисов се мотивира, че така дава възможност на наследниците му във властта на създадат нов, със състав по свой избор. Последното не се случи, макар че страната продължава да е в извънредна епидемиологична обстановка (засега до 31 юли).

На протест срещу отстраняването на проф. Кантарджиев излязоха не политически партии, а служители в НЦЗПБ. Едва ли може да има по-добър атестат от това.

И отстраняването му е низост. Не предявяват критики към работата му, но похвалите са само на думи, без да го поканят да продължи по един или друг начин да споделя експертизата си. Защото това е експерт, не политическо лице.

Отстраняването му е също така акт на отмъстителност. Про-мангъровите позиции на сегашния здравен министър още се помнят. За сравнение, докато доц. Атанас Мангъров критикуваше НОЩ, предишното правителство не го отстрани от софийската Инфекциозна болница. А не е ли бил и той в пенсионна възраст? Според сайта на НОИ условията за пенсиониране на мъже през 2021 година са навършени 64 години и 4 месеца и 39 години стаж. Доц. Мангъров е роден на 31 януари 1956 година… Само че е възможно тогавашната власт да е преценила, че макар и със спорни позиции по отношение на COVID-19, доц. Мангъров е безспорно светило и българската медицина има нужда от него.

Служебното правителство (и здравният министър в частност) трябва да си даде сметка, че подобен акт навява спомени за първите години след 1944-а и по-специално за погрома върху академичната общност на Царство България. Когато политическата конфронтация е довела дотам обществото да се лиши от експертизата на немалка част от тогавашната интелигенция.

Гафът е чутовен. И макар да може да се обясни с престараване в „изчегъртването“, няма как да бъде оправдан. И тук стигаме до фанатизма.

Фанатизмът на партийните ултраси, които дотолкова се самозабравят, че започват да защитават дори незащитимото, когато някои от „добрите“ вземе, че сгафи.

Да защитаваш протестърите, които нападнаха колата на майка с деца вътре.

Да защитаваш Бойко Рашков, когато използва термина „бивши хора“ (особено ако твърдиш, че си антикомунист).

Да отричаш, че в резюмето на един от филмите на „Sofia Pride Film Fest” се съдържа педофилска пропаганда.

Общо взето, да се ползваш от свободата на словото, за да твърдиш, че две плюс две е равно на пет. Всички ти виждат резила, но фанатизмът, с който защитаваш тезите си, дава смелост и на други. В случая на здравния министър.

А на проф. Кантарджиев – едно огромно „Благодаря“!

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.

Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.