- И след седмите парламентарни избори ситуацията изглежда патова, г-н Минчев. Кой печели от политическата криза, която ескалира с всеки нов вот?

- Можем да говорим за двама основни печеливши. Първият е президентът. Вторият е това, което наричаме колективно задкулисие - непроявената, непубличната власт. Тя се свързва основно със статуквото до 2020 година, с името на Пеевски, с близкото сътрудничество между ГЕРБ и Пеевски, но тази задкулисна власт има много по-многообразно лице от това да посочим един човек или две партии.
Политическата криза продължава и все повече се превръща в институционална криза, която разрушава институционалната политическа система на България.

- Какви са причините кризата да не намира решение, а точно обратното – да се задълбочава?

- Статуквото, което очертах, се оказа по-силно, отколкото първоначално се мислеше в рамките на протеста, започнал през лятото на 2020 година. Силите на промяната пък се оказаха до голяма степен бутафорни или най-малкото – недостатъчно зрели, за да могат да наложат своя дневен ред и да осъществят промяна. А когато получиха подобна възможност, не успяха да я реализират на практика.

В този контекст ние навлизаме все по-дълбоко в институционалната криза. Изпълнителната власт на практика е в руини, тъй като в по-голямата част от времето управляват служебни правителства. Правосъдието е под голям въпрос, тъй като непрекъснато и с пълно основание говорим, че е в пряка зависимост от задкулисната власт.

Единствените публични институции, които останаха са Народното събрание и президентството.

Парламентът, макар и в задълбочаваща се криза, съществува, функционира и по този начин представлява основната и най-висша легитимна власт в страната. Вследствие на увеличените дялове на контролирания вот на последните избори обаче има искания те да бъдат касирани изцяло или частично.

- Четирите искания за касиране са новият елемент в политическата ситуцията, съчетани със засилени очаквания за появата на (про)президентска партия. Чака ли Румен Радев своя шанс?

- Радев не само чака търпеливо своя шанс, но шансовете на Радев да го дочака, непрекъснато се увеличават.

Ако изборите наистина бъдат касирани, това би компрометирало институцията на парламента. Ще попаднем в хипотезата на един нелегитимен парламент, който ще трябва да бъде разпуснат и препотвърден от нови избори.

Междувременно Радев, най-вероятно, ще е сезирал Конституционния съд за отмяна на конституционните поправки, свързани със служебното правителство, и евентуално ще си е върнал правомощието да създава служебно правителство и да бъде негов принципал.

Тогава ние се изправяме не пред хипотезата, а пред реалната картина на пълно институционално разрушение - всички публични институции са руинирани като легитимност и доверие – изпълнителна власт, съдебна власт, парламент, и единствената оцеляла институция е институцията на президента. Оттук Радев получава шанса да концентрира в ръцете си цялата публична легитимна власт.

Често се спекулира, че той ще го направи, като създаде партия. На мен ми се струва, че тази хипотеза има за цел да отклонява вниманието от друга, по-вероятна възможност.

- Каква е тя?

- Тогава, когато имаме криза на всички публични институции, съвсем естествено възниква въпросът функционира ли тази политическа система или трябва да бъде променена? Една промяна може да стане само с Велико народно събрание, а в условията, в които Радев контролира цялата публична власт, е много вероятно то да бъде свикано под хегемонната власт на президента и да вземе решения, които той очаква от дълго време насам.

- Може ли една президентска партия да се впише в сегашната партийна система или целта е друг модел на държавно управление?

- Целта на Радев и неговото обкръжение винаги е била промяна на модела на управление, като създаването на партия е един по-скоро резервен вариант за публична употреба и дебат.

Създаването на партия е рисков ход. За да бъде успешна навреме, за да отговори на бързо развиващата се политическа криза, партията на Радев трябва да излезе на сцената преди края на президентския му мандат. Това означава той да отстъпи от президентската позиция в полза на вицепрезидента Илияна Йотова и да се превърне в партиен лидер. При този вариант има различни хипотези. Една от тях е Радев да бъде лидер на една от две големи партии – другата например да е ГЕРБ, които да се превърнат в нова ос на съперничество на обновената политическа система от настоящия конституционен тип.

На мен обаче ми се струва, че тук има много „ако“. Първо, ако партията на Радев е успешна. Второ, ако той се реши да напусне президентството – нещо, което не съм сигурен, че ще направи. Трето – ако партията му наистина се превърне във водеща политическа сила в рамките на настоящата политическа система, дали той би могъл да оглави едно правителство с реформистки характер, способно да ни изведе окончателно от тази политическа криза?
Всички тези „ако“ важат не само за Радев, но и за задкулисните меценати на настоящия президент.

Начинът, по който Радев беше избран през 2016 година показва, че той има доста сериозни неформални меценати в лицето на влиятелни олигархични кръгове както в България, така и извън страната. Да не припомням хипотезата „Решетников“. Ако всичко това бъде взето предвид, за тези кръгове – наши и особено външни, които стоят зад президента, е много по-привлекателна възможността кризата да бъде доведена до пълно разрушаване на политическата система. И след това Радев да оглави нова конституционна формула на управление на България със своя централизирана еднолична власт, която бързо ще приближи България до модел, който вече е в сила в Унгария, до голяма степен – в Словакия, в Сърбия - и който набира сила в Северна Македония. Този модел включва и значителна промяна на геополитическата ориентация на страната.

- Забавянето на една президентска партия подсказва, че Радев се опитва да избегне грешките на свои предшественици. Нито един президент в най-новата ни история не е имал успех като партиен лидер. Или амбициите за дълга политическа кариера идват отвън? Ще се стигне ли до президентска република?

- Да бъдем акуратни. Това са негови амбиции и лелеяни мечти. Радев има силен стремеж към подобна безконтролна власт. Друг е въпросът, че този негов стремеж съвпада, съвсем очевидно, със стремежите и стратегическите цели на факторите, които стоят зад него.

Дали ще се стигне до такъв тип президентска република, която на практика не само да отмени парламентарната република, но и до голяма степен да суспендира демократичните механизми на управление на страната така, както се случи в Унгария, в Сърбия и други страни? Моят отговор на този въпрос е – да, вероятността за подобно развитие вследствие на задълбочаващата се политическа криза непрекъснато се увеличава.

Амбициите на Радев и амбициите на неговите меценати напълно съвпадат в тази посока – създаване на концентриран модел на управление, при който демокрацията да е в най-добрия случай фасада, както в Унгария и в Сърбия, и при който реалната власт се намира в човека на върха.

- Трябва да признаем, че шансът на Радев да успее са големи – партийната система е полуразбита, доверието в партиите и в изборния процес е ниско, парламентът е все по-фрагментиран. На какво се дължи това? Не изградихме предпазни механизми такива, каквито има в развитите демокрации?

- Отговорът е комплексен. Първо, политическата криза е резултат от това, че силите на статуквото, тази олигархична инфраструктура, която управлява България през първите две десетилетия на 21 век, влезе в дълбока криза, включително по геополитически причини. Тя беше в комфортна ситуация дотогава, докато Западът и Русия бяха в относително добри отношения и олигархичната власт балансираше между тях. Тази олигархична власт почива върху повърхностното членство в НАТО и ЕС от една страна. От друга страна обаче тя се основава върху дълбоките структурни връзки с руската олигархия и върху енергийните и корупционни зависимости, следващи от тези връзки.   

Докато Западът и Русия бяха в добри отношения, това съвместяване беше възможно. След 2014 година и особено след агресията в Украйна връзките между Москва и Запада бяха на практика скъсани. Това изправи олигархичната структура, управляваща България, пред дълбока криза – тръгнаха протестите и външният натиск за самоопределение на България, на чия страна е.

Управляващата комфортно през първите две десетилетия на 21 век олигархия без съмнение избира в геополитически план Запада. Тя няма друг разумен изход освен да избере Запада.  Но нейното условие е тя да остане начело на властта. Западът, от своя страна, няма достатъчно доверие в трансформативния потенциал на тази олигархия – във възможността тя да нормализира своята власт по западни институционални и правни стандарти. Тоест, имаме криза на легитимността на управляващата олигархия. Тя е по-силна от самообявилите се сили на промяната, но от легитимационна гледна точка е крехка и твърде неубедителна.

- Каква е алтернативата?

- Силите на алтернативата са два вида.
От едната страна са така наречените „прозападни реформистки сили“, които са много слаби, за съжаление. „Промяната“ се оказа нарисувана по начин, който никак не е убедителен.
Другите сили на промяна са силите на кремълската стратегическа визия за поглъщане на България, които имат непрекъснат успех, макар и бавен. С всяко следващо Народно събрание техните позиции в парламента се увеличават.

Ако направите преглед от изборите през април 2021 година през следващите гласувания и стигнете до настоящата ситуация, ще видите отчетливо как техните позиции в НС непрекъснато се увеличават. Те успяха да завладеят чрез хибридна пропаганда и една съществена част от българската публичност. Помощта, която президентът им оказва, също има ключово значение.

Не на последно място - със своето обструкционистко поведение „Продължаваме промяната“ – съзнателно или не, твърде често подкрепя не възможностите за промяна (макар и бавна и частична) в западно и в демократично направление, а прокремълските сили на промяната, които се намират в другата част на спектъра.

- Какво показва безизходицата около избора на председател на НС? Сякаш сме свидетели на дежавю в парламента, но и не съвсем. Председателят на НС може да се окаже следващия служебен премиер и ключова фигура във време на политическа криза и високо недоверие в изборния процес.

- Фактът, че не бива избиран председател на НС, означава, че някакви преговори за евентуално създаване на правителство се водят – както официално, така и най-вече зад кулисите.
Те може да са трудни, сложни, с обрати, но продължават. Докато това е така, изборът на председател на парламента ще бъде отлаган – за да се превърне в част от „пакетна“ сделка.

Ако преговорите за създаване на правителство завършат с успех, независимо дали то ще бъде компромисно и временно, то един от белезите на едно рамково споразумение ще бъде и изборът на председател на НС.

Ако тези преговори се провалят, можем отново да видим избор на председател на НС, но това ще бъде компромисна и неособено силна фигура – предвид присъствието си в „домовата книга“ за потенциален служебен премиер. Това би бил председател на едно Народно събрание, занимаващо се преди всичко с предстоящите осми поред извънредни избори.
Изборът на председател на НС ще ни покаже в каква посока тръгва настоящият етап от развитие на политическата криза - към създаване на правителство или към следващ служебен кабинет и нови избори.

- Може ли Тръмп, не директно, разбира се, да нареди и българското правителство?

- Краткият отговор е не. Смешно е да се мисли, че когато Тръмп влезе в кабинета си през януари, папката с етикет „България“ ще бъде сред първите, които ще отвори.
България никога не е била в списъка дори на второстепенните приоритети на САЩ, въпреки че сме член на НАТО и съюзник. Основните решения за България винаги са се взимали не на политическо, а на административно равнище в Държавния департамент.
От тази гледна точка радикалната промяна в Белия дом и в коридорите на властта във Вашингтон ще има последствия върху България, както и върху цяла Европа, но да очакваме пряка активност от страна на Вашингтон във формиране на българското правителство според мен е илюзорно. Освен ако българските политици не преминат определени граници, с което поставят под риск ключови колективни приоритети на САЩ и на Запада в нашата част от Европа.

- Можеше ли формулата за експертно правителство, която вече не е в оборот, да предложи авариен изход от трудната политическа ситуация?

- Понятието „експертно правителство“ е куха фраза. Приликата между експертното и служебното правителство в настоящата ситуация е, че и в двата случая зад публичните фигури в правителството стоят реални властови фактори, които им теглят конците.
Равноотдалечено означава равно безпомощно. Експертно правителство е пропагандна, а не функционална формула.

- Без правителство обаче кризата ескалира, а Вие много точно очертахте и възможните последици. Изправени ли сме пред избор парламентарна демокрация или форма на авторитарна власт?

- На практика това е изборът. За да имаме шанс да обърнем развитието на политическата криза, поне да направим стъпки в тази посока, трябва да имаме правителство, способно да носи отговорност. Някой би попитал каква е разликата дали премиер или министри в това правителство ще бъдат политически фигури, които така и така са на сцената, или ще бъдат т. нар. „експерти“, на които същите тези политически фигури ще теглят конците? Разликата е в това, че в „експертния“ сценарий политическите фигури не носят достатъчна отговорност и в първия удобен случай могат да захвърлят и това правителство.

- Защо ГЕРБ тръгнаха към преговори с офертата Борисов да е премиер, след като това бе отхвърлено от ПП-ДБ още в рамките на кампанията?

- С изявлението си в началото на седмицата Борисов прие условието на ПП-ДБ ДПС-Ново начало и Пеевски да не участват във властта. Единственото важно нещо, което се различава от тяхната позиция, беше предложението му той самият да стане премиер.

Каква е причината за това условие, Борисов си знае, но на мен ми се струва, че за него няма да представлява голяма трудност да оттегли това свое предложение и да замести себе си с лице, което принадлежи към властовия кръг на ГЕРБ, ако всичко друго бъде договорено.
В случая ПП-ДБ се държат изключително твърдо в отстояването на формалните аспекти на своята позиция. Сякаш, ако някой подпише тяхната декларация за „санитарен кордон“, той автоматично се отказва от всякакви връзки с Пеевски. Каква е гаранцията за това, аз лично не разбирам.

Тази втвърдена обструкционистка позиция издава по-скоро дълбоки вътрешни разногласия в коалицията между ПП и ДБ, които се отнасят не само до отношението към офертата на ГЕРБ за ново правителство. Това са разногласия по формулата и целите за съществуване на тази коалиция – сега и за в бъдеще.

В ПП-ДБ има и фактори, чиято позиция може да бъде изразена със стария троцкистки принцип „колкото по-зле, толкова по-добре.“ Тоест, колкото повече се задълбочава кризата, толкова по-добре за нас като опозиционна сила.

Там има и хора обаче, които смятат, че това е опасно, защото по-нататъшно задълбочаване на политическата криза ще бъде силно разрушително за самата ПП-ДБ като коалиция, както и за партиите в нея.
Не бива да си правим илюзията, че разрушаването на партийно-политическата система ще бъде само институционален, структурен процес, а партиите ще си запазят позициите. Няма такова нещо. Кризата ще се изрази в това, че партиите, които сега са на сцената, ще рухнат. Или в краен случай ще намалят драматично своето влияние в обществото.

Има хора и в ГЕРБ, и в ПП-ДБ, които разбират това. Ако не друго, то поне това чувство за самосъхранение е възможната връзка, която може да доведе до споразумение. Защото ние обитаваме парадоксална среда, в която всеки е склонен да вярва на митовете – за себе си и за другите, които сам е създал и не се вслушва в аргументите на другата страна.

- Как Вие оценявате шансовете да се случи четворната коалиция между ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ, БСП – ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА И ИТН?

- Това е сякаш единственият реалистичен формат, в който може да се създаде нормално и работещо правителство в този парламент – въпреки че това ще бъде много по-трудно да се случи в сравнение с опитите в предходните парламентарни мандати. С цялата условност на това твърдение – между тези четири партии все пак има някакъв „среден терен“ на частично припокриване на цели и интереси. Ако се фокусират върху „средния терен“, а не върху разногласията си, едно подобно правителство може и да има шанс.

Обърнете внимание на механизма, по който се задълбочава политическата криза. Преди година и половина така наречената „сглобка“ можеше да бъде създадена само от две формации – ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ. В предходното НС се говореше за три политически сили, които могат да „сглобят“ правителство. Сега ни трябват най-малко четири участници, особено ако имаме частично касиране на изборите и „Величие“ влезе в парламента.

Имаме вече и една трета от депутатите, свързани с прокремълски популистки сили. Ако направим осми избори - каква е тенденцията?!
Какви сметки си правят тези, които искат да избягат от необходимостта да се създаде правителство, е отделен въпрос. Тези сметки обаче са сметки за лично или групово оцеляване, не са сметки за оцеляване на държавата.

- Национализмът и консерватизмът ли са новата модерна вълна в политиката?  

- В европейски и световен план – да. Половин век глобализация постигна такива форми на икономическо, културно и политическопреобразуване на границите между различните култури, икономики, държави, че рикошетът придоби сериозна сила. Можем да дадем много примери в това отношение и първият да е резултатът от последните избори в САЩ.
Много са и примерите от Европа – режимите в Будапеща, Белград, Братислава и Скопие, силните националпопулистки и дяснопопулистки партии и тенденции във всички европейски страни – „Алтернатива за Германия“, Льо Пен във Франция, Салвини в Италия и т.н.

Всичко това показва силата на един все по-силен политически и културен рикошет срещу глобализацията, който има своите конкретни прояви във всяка една от страните, които споменаваме.  

В България неговата реализация е свързана с възникването на така наречените популистки и крайнонационалистически сили. Най-характерната им черта е, че ако са националистически, то те са руско националистически, а не българско националистически сили.

- В дълг ли е българската десница към консервативната идеология?

- Консервативна идеология едва ли съществува. Консерватизмът е политическо движение, което се формира на ход. То интегрира в себе си всички възгледи и обществени практики, които се натрупват с течение на историческото време и които в определен момент биват оспорени от силите на промяната и прогреса. В този смисъл нещо, което е било прогресистко преди 100 години, днес може да е консервативно. Консерватизмът е палитра.

В България, както и навсякъде по света, ими различни консерватизми. Десният популизъм, който е прокремълски и пропутински, също е консерватизъм. Той съответства на това базисно органично русофилство, което тръгва още от Освобождението, което е емоционално и винаги е склонно да жертва българските национални интереси пред интересите на руската империя. Негов съюзник е българския неокомунизъм – наследник на българската секция на Коминтерна и на колониалната администрация на Москва в България през втората половина на 20 век. Върху русофилската емоция и наследство комфортно се е настанила и русофилската продажност на българския национален интерес.
Друга консервативна традиция е консерватизмът, свързан с опазването на ценносттите и традициите на европейската цивилизация. Това е консерватизъм, който в света днес можете да видите в лицето на видни фигури като Джордан Питърсън - психолог от Канада, на известния британски журналист Дъглъс Мъри, който написа няколко книги за прогресистките безумия в европейската политика, на Аян Хирси Али – сомалийска емигрантка, която се превърна в символ на съпротивата на жената от Третия свят срещу бруталната репресия на исляма и срещу войната на западните радикални левичари с тяхната собствена традиционна култура и цивилизация..  

От този консерватизъм има голяма нужда в България, но успехът на опитите да бъде развиван засега е доста по-скромен, отколкото експанзията на прокремълския консерватизъм.

Таня Джоева, Епицентър.БГ