Наближава поредната годишнина от ядрените бомбардировки на Хирошима и Нагазаки, извършени съответно на 6 и 9 август 1945 г. Оттогава не престава спорът бяха ли необходими от военна гледна точка тези два ядрени удара или с тях извършителят е преследвал глобални политически цели. Този спор измества и дори заглушава изказани още тогава съмнения от учени, че през 1942-1945 г. САЩ са успели да създадат ядрено  оръжие, позовавайки се на редица несъответствия между дати и факти.

Тези несъответствия и хода на ядрените програми на нацистка Германия и на САЩ са предмет на анализ в книгата на Ханс Улрих фон Кранц „Тайното оръжие на Третия райх“, изд. „Паритет“, София, 2014. При написването ѝ са използвани архивът на неговия баща, офицер от СС и сътрудник в института „Аненербе“ (“Наследство на предците“), архивни документи и спомени на наследници на експерти от същия институт, резултати от собствени разследвания и публикации на специалисти.

В нея са приведени множество косвени доказателства за това кой всъщност е създал ядрените бомби, унищожили двата японски града. Най-интересните данни за ядрените програми на двете страни, цитирани в книгата на Ханс фон Кранц, в книгата на Райнер Карлш "Бомбата на Хитлер. Тайната история на германските опити с ядрени оръжия", изд. DVA, Берлин, 2005 г. и в други публикации, са в основата на настоящата статия.

Преди и по време на Втората световна война в нацистка Германия са осъществени впечатляващи научно-технически постижения. Достатъчно е да се посочи, че със собствени сили там създадоха реактивната авиация и всички известни днес класове ракетно оръжие, без хиперзвуковото. Научната политика на САЩ е коренно различна от германската. Техните успехи са плод на използване на чужди постижения, на привличане на учени и инженери от цялата планета. Само един пример. В края на XIX в. САЩ отказват да признаят британските патенти, използват ги незаконно и създават сериозен промишлен потенциал. Тази политика е характерна и за ядрената им програма „Инженерен окръг Манхатън“, известна като проект „Манхатън“.

През 1938 г. германският професор Ото Хан в статия за „Теоретична физика“ твърди, че САЩ твърде много изостават в ядрените изследвания. В това отношение Великобритания е далеч напред, но тя е обезпокоена от ядрените изследвания в Германия и от крайната им цел – създаване на ядрена бомба. Тогавашният премиер Уинстън Чърчил се обръща към президента Франклин Рузвелт с предложение САЩ да се възползват от английските постижения и заедно да изпреварят Германия.

Президентът Рузвелт подписва указ за работа по ядрената бомба на 9 октомври 1941 г.

Създават се граждански комисии, които ръководят изследванията, но само след половин година става ясно, че с тях проектът ще бъде провален. Затова комисиите са разпуснати и е създаден единен ръководен орган, за чийто ръководител на 12 август 1942 г. е назначен полковник, по-късно генерал, Лесли Гроувс, а научен ръководител става професор Робърт Опенхаймер. Отначало той набира физици от Колумбийския университет, разположен в окръга Манхатън – оттук идва и явното име на програмата. Привличат се и учени от различни страни. Към края на 1944 г. по проекта вече работят 130 хил. души. От писмо на участник в проекта Ханс фон Кранц прави извода, че до края на 1943 г. той не се осъществява както е планирано. На 4 февруари 1944 г. участникът в проекта пише до свой колега: „Проектът не върви… никой не вярва в успеха. Ако не са огромните заплати, много от нас отдавна да са се заели с нещо по-полезно“. Писмото му е открито от Ханс фон Кранц след войната.

През 1944 г. САЩ получават информация, че германският проект се развива успешно. Това налага организиране на група за събиране на информация за германските ядрени изследвания, получила наименование “Алсос”. Половината от състава ѝ са професионални разузнавачи, а другата половина физици, работещи по проекта „Манхатън“. Отначало групата е в Италия, но там не намира нищо за интересуващите я изследвания. Вторият етап от дейността ѝ започва в края на август 1944 г. в освободения вече Париж. Групата развръща активна и целенасочена дейност и за няколко месеца е намерена ценна информация и материали. Открити са и изнесени в САЩ 1100 т уранова руда, готови изделия, лабораторно и промишлено оборудване, включително и от огромния машиностроителен комбинат „Шкода“, чието производство се ръководи от директора на строго засекретения „Зандерщаб“. С желанието да се изнесе създаденото в „Шкода“ се обяснява рейда на 16-та американска бронетанкова дивизия, която на 6 май 1945 г. тръгва с ускорен марш от Нордхаузен за Пилзен, намиращ се далеч в съветската окупационна зона. Там тя престоява шест дни и се изтегля едва след натиска на части от Съветската армия, отнасяйки със себе си демонтирано оборудване, материали и готови изделия.

Неочаквано в края на 1944 г. започва Арденската настъпателна операция и то тогава, когато Германия вече е загубила войната. Една от целите е да се даде време на германските физици да завършат ядрения проект. В „Алсос“ са силно разтревожени от настъплението на Вермахта. Намесва се и английският премиер – на 6 януари 1945 г. той пише тревожно писмо до Сталин с молба Съветската армия да започне по-рано планираното настъпление на Източния фронт. По това време настъплението на германските войски се забавя, но съветската помощ е необходима, за да принуди Хитлер да изтегли войски от западния фронт и с това да облекчи настъплението на съюзниците, а също и работата на „Алсос“. Което и става. През март-май 1945 г. вече са намерени и задържани едни от най-добрите германски учени (операция „Кламер“), сред които са Вернер Хайзенберг и Ото Хан. „Алсос“ вече е научила най-важното за германската ядрена програма и е взела всичко, което е намерила. В края на май дейността й е прекратена и учените срочно заминават за САЩ. Само след месец и половина,

на 16 юли 1945 г., САЩ извършват операция „Тринити“ (“Тройката“). Целта е изпитание на плутониев ядрен заряд с мощност 20 кт, в който се използва плутоний-239 с маса 6.2 кг.

Строителството на първия промишлен ядрен реактор за производство на плутоний-239 в САЩ е завършен през септември 1944 г. Не е ясен неговия капацитет, но като информация може да се посочи, че днешният реактор в Оук-Ридж, щата Тенеси, произвежда годишно 1,5-2 кг плутоний-239. Съмнително е, че за времето от септември 1944 до юли 1945 г. е възможно да се произведе необходимото количество плутоний-239 за „Тринити“ и за взривената на 9 август над Нагазаки плутониева ядрена бомба „Дебелак“. Именно това е една от причините учените да не вярват в американския произход на плутониевите заряди за „Тринити“ и „Дебелака“.

На 6 август над Хирошима е взривена урановата ядрена бомба „Малчуган“, без преди това да се извърши изпитание на опитен уранов ядрен заряд. Няма друг такъв случай в историята на ядреното оръжие. Това показва, че в САЩ и без изпитание са били уверени в неговата надеждност. Именно тази увереност без опитен взрив позволява на специалистите да направят извода, че „Малчуганът“ не е дело на американските физици.

На 9 август 1945 г. над Нагазаки е взривена плутониевата ядрена бомба „Дебелак“.

Излиза, че след „Тринити“, за 24 дни, САЩ я произвеждат, транспортират я до авиобаза “Норд Филд” на остров Тиниан, част от Марианските острови в Тихия океан, подготвят „Дебелака“ за бойно използване, установяват го на бомбардировача и го взривяват над Нагазаки. Или, което е по-вероятно, бомбата е готова още преди „Тринити“, а за 24 дни се извършва само необходимата военно-техническа подготовка. Следователно изпитанието на „Тринити“ не може да се приеме като подготовка за създаване на „Дебелака“. Посочените факти предизвикват основателно подозрение, че ядреното устройство на „Тринити“ не е опитно, а е реална ядрена бомба. Тя е взривена, първо, за да се покаже, че е успешно опитно устройство, т.е. че може да започне производството на „Дебелака“, и, второ, да се уверят, че останалите две ядрени бомби („Дебелака“ и „Малчугана“) също са готови за бойно използване. Нима не е символично наименованието „Тройката“!

Възникват два въпроса. Ако трите бомби са разработени от САЩ, то защо веднага не е организирано серийното им производство? Защо година след взривяването им САЩ отново започват провеждане на ядрени опити? Трите успешни ядрени взрива ясно показват, че технологията за създаването им е отработена, успешно е изпитана и може да започне производството им. Но то не започва.

Следващи опитни ядрени взривове САЩ извършват едва през 1946 г., а производство на ядрени боеприпаси започва през 1947 г. 

Едно от доказателствата, че това е така, е докладът на агент Феликс от съветското разузнаване до Сталин, предоставен по разбираема причина на Ханс фон Кранц по негова молба. В  него се казва, че „през 1946 г. в района на Ел Пасо, щата Тексас, са извършени 4 опитни ядрени взрива, аналогични на използваните в Япония. Независимо, че три от тях са несполучливи, серийно производство на ядрени боеприпаси се организира през следващата година“.

Възниква въпросът защо „опитният“ ядрен заряд на „Тринити“ и ядрените бомби за Хирошима и Нагазаки действат безотказно, а три от четирите опитни заряда, използвани през 1946 г., не се взривяват? При това са аналогични на взривените през 1945 г. Логично е да се получи отказ в опитния образец, т.е. в „Тринити“, той да се доработи и произведеното след това изделие да функционира безотказно. Но в САЩ това не е така и именно тази нелогичност поражда съмнение, че първите три ядрени бомби са дело на САЩ. Всичко посочено дотук не означава, че САЩ не са били в състояние успешно да завършат своя проект. Напротив, можели са, но след няколко години. Взетото от Германия спестява това време и позволява по-бързо да се създаде ядрен арсенал, станал по-късно важен аргумент в започналата вече Студена война.

Как се осъществява германската ядрена програма?

През 1938 г. германските физици Ото Хан и Фриц Щрасман откриват делението на урановото ядро, а по-късно се установява, че при делението се освобождава огромна енергия. На тази основа се заражда идеята за създаване на ядрено оръжие. Група учени изпращат писмо до райхсфюрер Хайнрих Химлер, в което предлагат да се създаде „оръжие с невиждана мощ“. Предложението е прието и през ноември 1938 г. райхсфюрерът заповядва дейността да се организира в института „Аненербе“. За да се запази секретността, изследванията се децентрализират, т.е. физиците остават да работят в собствените си лаборатории, а отчитат работата си в Координационен център, изграден около Дортмунд.

Строителството на първия ядрен реактор започва през 1940 г. В него като закъснител се използва тежка вода. Получавали я от завод в Норвегия. Изпитанията, проведени през следващата година, са успешни, но става ясно, че тежката вода е неефективен закъснител и затова се преминава на графит. Програмата получава висш приоритет и се ръководи от райхсфюрер Химлер. Германия обаче продължава да иска от норвежкия завод все по-големи количества тежка вода с идеята да се заблуди британското разузнаване. Това дава резултат, защото във Великобритания решават, че трябва да забавят германските изследвания, като унищожат завода. Първият опит през есента на 1942 г. е неуспешен, но при втория, на 29 февруари 1943 г., диверсионна група го взривява.

През 1943 г. учените представят на райхсфюрер Химлер опитен образец на ядрена бомба (обект „Локи“) и го уверяват, че е готов за изпитание.

Възниква проблем с избор на полигон. В Европа е изключено, а в Африка няма как - там корпусът на фелдмаршал Ромел вече е разгромен. Решават да се изгради полигон в района на Гомел, Беларус. За прочистването му се изпращат три дивизии СС, които евакуират всички жители от околността. На него се построяват сгради, мостове и на различно разстояние се разполага всякаква бойна техника. След години така се изграждат всички ядрени полигони на планетата.

Обектът „Локи“ е взривен в утрото на 3 март 1944 г., като взривът е наблюдаван от бункер, отдалечен на десетки километри от епицентъра. За заснемане на мястото на взрива е изпратена група войници от наказателен батальон, които, след като доставят снимките, са разстреляни.

Така в навечерието на 1945 г. Германия вече може да произвежда ядрено оръжие.

Именно него има предвид Хитлер, когато обявява, че се подготвя мощно секретно оръжие, а не използваните вече балистични ракети Фау-2 и крилати Фау-1.

През 1986 г. аварира Чернобилската атомна електростанция. Учените, измерващи радиацията в района на Гомел, откриват наличие на остатъчна радиация от стар източник. Изследванията показват, че той датира от първата половина на 40-те години. Решават, че това в момента не може да се обясни и забравят за случая. Още далеч преди изпитанието на „Локи“ започва подготовка за серийно производство на ядрени бомби. За целта десетки хиляди концлагеристи построяват подземен завод в Рур и необходимата инфраструктура, след което са унищожени.

Защо Хитлер не използва ядрената бомба?

Първото обяснение е, че Германия не е имала носител за нея. Като доказателство се посочва оперативно-тактическа ракета „Агрегат-4“ (А-4, V-2, Фау-2), която може да поеме товар от един тон, а бомбата тежи над четири тона. Не може да се използва и първата в света двустепенна междуконтинентална балистична ракета А9/А10, чието първо изпитание с пилот на борда е извършено на 14 февруари 1945 г., но е неуспешно. Не е възможно, защото втората ѝ степен, на която трябва да се установи бомбата, е А-4. Германия обаче разполага с шестмоторен транспортен самолет „Юнкерс-390“, който с пълен товар покрива разстоянието до САЩ. Следователно той може да бъде неин носител, но не е използван.

Разследването на Ханс фон Кранц стига до извода, че причина за това е предателството на Химлер.

През пролетта на 1945 г. Германия вече е друга. Райхсфюрерите виждат края и търсят начин за спасяването си. Херман Гьоринг е в Алпийската крепост, Хайнрих Химлер води тайни преговори с американците, а Мартин Борман е зает с евакуиране на всичко ценно в създадената вече база в Антарктика, като за целта използва десетки товарни подводници. Тя се ръководи от Рудолф Хес - според  Ханс фон Кранц негов двойник, а не оригинала, лети на 10 май 1941 г. до Великобритания.

От края на декември 1944 до април 1945 г. са произведени десет ядрени бомби. За съхраняването и използването им е формиран специален батальон („Баталон-244“), дислоциран в Рур и подчинен лично на Химлер. Групата „Алсос“ е в този район през март-април 1945 г. Вероятно при преговорите с Химлер американците изразяват съмнение, че бомбата е създадена и че може да има чудовищна мощ. По всяка вероятност те са искали да се убедят в реалността на предложението на Химлер „ядрена бомба срещу лична сигурност“ и затова искат доказателство за възможностите ѝ. Химлер решава това да стане в Атлантическия океан и то по един от американските конвои. Няма доказателство, че целта е съгласувана с американците.

На 18 март 1945 г. е унищожен конвой LW-143. В писмен документ, открит в архив, се описва срочно организирано плаване на група бойни кораби в края на март 1945 г. Движели се с максимална скорост и след два дни моряците виждат необичайна картина – група кораби, по-точно овъглените им корпуси, са струпани едва ли не един върху друг. Прозвучава заповед на командира развалините да се потопят. След три часа вече няма и следа от останките на конвой LW-143. Даже индексът му е заличен от регистъра на ВМФ на САЩ – той просто не е съществувал.   

След практическата проверка на бомбата Химлер предава на американски представители три ядрени бомби. Останалите Мартин Борман евакуира в антарктическата база. /Ханс Улрих фон Кранц “Свастика на ледовете“, изд.“Паритет“, 2014 г./. Хайнрих Химлер  не постига целта си – заловен е и в затвора поглъща цианкалий. Или са му помогнали за това, тъй като съществуването на важен свидетел е твърде опасно. Освен това е унищожил и цял американски морски  конвой.

Резултатите от извършените разследвания представляват косвени доказателства, основаващи се отделни факти и на нелогични действия, извършени в САЩ. Въпреки това с висока степен на достоверност

може да се допусне, че не САЩ са създали ядрените бомби „Тринити“, „Малчугана“ и „Дебелака“, а че те са дело на Германия.

Използването на последните две без военна необходимост показва много добре същността на САЩ и като политика, и като морал – с двата удара те убиват над 220 хил. невъоръжени японци, а от радиоактивното заразяване в продължение на години страдат над 180 хиляди. Ако се съди по стореното на планетата от САЩ след извършените от тях ядрени удари, може с увереност да се твърди, че политиката и на тогавашните, и на днешните САЩ изобщо не се е променила. Едно от доказателствата за морала на американската политика е нечестното отношение на САЩ към съюзника си СССР относно новото оръжие.

През лятото на 1943 г. в Квебек, Канада, се провежда среща между Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил. В закритото съобщение за нея се казва, че „атомната бомба ще бъде решаващ фактор в следвоенния свят и ще даде абсолютен контрол на този, който владее нейната тайна“ (Бережков В.М. „Как я стал переводчиком Сталина“, М. ДЭМ, 1993). Според тях тя ще позволи да се постигнат отстъпки от много страни, включително и от СССР.

Освен това те декларират, че ще си сътрудничат за установяване на контрол над урановата руда не само на контролираните територии, но и извън тях. А в документ, подписан от тях на 19 септември 1944 г., те са категорични: „Предложението да се информира света за ядрената енергия, за да се постави тя под международен контрол, е неприемливо. Работата по нея трябва да остане съвършено секретна“. Те дори не могат и да предположат, че съюзникът, когото не искат да уведомят за новото оръжие и за когото реално го готвят, вече знае за него и то повече от тях (Чиков В.М., Керн Гари „Охота за атомной бомбой: Досье КГБ No 13676“ Изд. ВЕЧЕ, 2001 г.).

По време на войната САЩ и Великобритания правят всичко възможно чрез СССР да победят Германия и Япония и го постигат. Същевременно те подготвят ново мощно оръжие, с което да поставят на колене съюзника си СССР. В същото време САЩ тихо се готвят за бъдещо доминиране на планетата, при това за сметка на колониалната империя на другия си съюзник, Великобритания. Политиката на всяка страна има за цел да отстоява националните интереси. Но така аморално, коварно и безцеремонно както я провеждат САЩ, не си е позволявала нито една страна. Това личи и от изследването на американския професор д-р Зoлтaн Грocмaн. Той доказва, че

в периода 1890-2014 г. САЩ извършват 150 вoeнни oпeрaции cрeщу чужди страни.

Такова изследване е публикувано на 18 май 2022 г. и в  сп. „Международная жизнь“, издание на руското външно министерство. В него се посочва, че в периода 1947-2018 г. десет американски президента, демократи и републиканци, бомбардират и изпращат войски на територията на 47 страни. Последен в този списък е Доналд Тръмп, който през 2018 г. изпраща военен контингент в Сирия, една от задачите на който е да осигурява кражбата на сирийския нефт. Последното участие на САЩ във въоръжен конфликт е войната в Украйна, в която те безжалостно използват украинския народ за постигане на свои цели. Видно е, че тази държава не може да съществува, без да се намесва с оръжие в живота на други страни.

Агресивната политика на САЩ се подкрепя от редица страни, включително и от нашите управляващи.

В своята безропотна преданост те щедро раздават части от земята ни за бази и полигони на САЩ/НАТО и постепенно ни въвличат в агресивните им планове. Страната се превърна в обслужваща територия, на която се изпълняват чужди заповеди, неразрешаващи или ограничаващи осъществяване на собствени идеи за нейното развитие.  Обезлюдяват се села, населението намалява, рушат се моралните устои на обществото, очертава се водна криза, погромът в селското стопанство доведе до загуба на продоволствен суверенитет, държавните институции не работят съгласувано, увеличава се социалното неравенство, расте апатията и безверието на хората.

Управляващите не разрешават тези проблеми. Вече три десетилетия ръководствата на политическите партии, впрочем безотговорни за действията си, полагат неимоверни усилия да докажат, че парламентарната система и демокрацията са вредни за страната, опорочавайки и подменяйки основните им принципи. Съвсем очевидно е, че даже преуспяха. Може би един от спасителните изходи от създалото се безвремие е преминаване към президентска република - при нея поне винаги ще има редовно правителство и един ще отговаря за съдбата на държавата.

о.з. п-к, доцент, д-р Гергин Гергинов