Преди 35 години започна преходът от комунизъм към демокрация, за който мнозина смятат, че още не е свършил. Едно от нещата, които не станаха „като на Запад“, е отношението към хората, които са били на власт, а вече не са. Най-често те са обругавани, постиженията им – отричани и непризнавани. Както от свои, така и от чужди.

И това най-много личи по отношението към бившите партийни лидери. Партиите, които принадлежат към някое от големите политически семейства, веднага направиха в структурите си поделение „Старейшини“ - т.е. ветерани, както е „на Запад“. Но далеч не възприеха уважението, което се дължи на „старейшините“ или „сеньорите“, както още ги наричат в средите на социалистите в Западна Европа.

Пример за това са двете исторически партии на прехода - БКП/БСП и СДС. И в два последователни материала от Епицентър.бг ще припомним каква бе съдбата на лидерите на тези две партии.

Ето хронологията на процеса по изхвърляше лидерите от политическата сцена, който протече в червените редици в постотаритарните години.

За начало на прехода се смята 10 ноември 1989 г. На тази дата се провежда пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, който за разлика от предишни подобни събития, които пропагандата наричаше исторически, настина става исторически. На това заседание Тодор Живков, ръководил комунистическата партия от 1954 г., е сменен. А по-късно и изключен от БКП.

Младите, които не помнят годините на социализма, ако въобще имат някакъв спомен за Живков, той е как, наметнат с одеяло, го води полицейски кордон. Срещу дългогодишния ръководител на социалистическа България бяха заведени пет дела, той бе тикнат в ареста, независимо от това, че вече е на 78 години и едва ли е имало опасност „да се укрие или да извърши ново престъпление“, че да му се налага точно такава мярка за неотклонение.

Живков остава зад решетките повече от шест месеца. Съден е за възродителния процес, за раздаване на коли и апартаменти, за „лагерите на смъртта“, за помощта, която България е оказвала на други държави. Смъртта му през 1998 г. слага край на делата срещу него. Всъщност това, за което е съдебно преследван Живков, са все решения, взимани от колективни органи. В които са били и част от хората, насърчаващи тази разправа. С други думи – неговите партийни другари. За истинското отношение на хората в преименувалата се вече на БСП БКП към Живков говори посрещането му в завод „Кремиковци“ в края на 90-те години. Тогава той е под домашен арест и получава специално разрешение от правоохранителните органи да се срещне с трудовия колектив. Първите икономически трудности на прехода вече са налице, хората, помнещи спокойния живот по негово време, го посрещат ентусиазирано. Партийното му членство е възстановено.

Знакови имена от висшия ешалон на БКП - Петър Младенов, Станко Тодоров, Добри Джуров, Александър Лилов, Георги Атанасов, като свидетели по едно от делата на Живков в съдебната зала

Наследилият Живков начело на БКП Петър Младенов, който за кратко е и държавен глава, избягва участта на предшественика си може би защото след като подава оставка като президент/председател на републиката, се оттегля напълно от обществения живот.

А сменилият го в БСП Александър Лилов е може единственият ръководител на социалистите, който до смъртта си запазва позициите си в партията, с уважение е наричан Стратега и неизменно получава най-много гласове на конгресите при избора на членове на Националния съвет.

По инициатива на Лилов БКП се отрича от възродителния процес още в края на 1989 г. и са върнати имената на българските турци. Лилов е автор на новата програма на партията „Нови времена, нова България, нова БСП“, основа на която е демократичния социализъм. Под негово ръководство се осъществява смяната на името на партията от комунистическа на социалистическа на 3 април 1990 г.

През декември 1991 г. той дава път на младите и се оттегля, а за председател на БСП е избран Жан Виденов, посочен от него. Виденов тогава е на 32 години.
Няма по-обругаван български политик от Виденов! Той е обвиняван основно за финансовата криза през 1996/97 г., довела до хиперинфлация, обезценила спестяванията на поколения българи за десетилетия. Но никой, дори от сменилите го начело в партията, не обърна внимание нито веднъж на това, че правителството и министър-председателят не могат да имат вина за нароилите се в началото на 90-те години банки, които в края на десетилетието започват „да гърмят“ една след друга, защото ръководството на банковата система от самото начало на прехода е преминало към БНБ. Сякаш всички, заседавали на „Дондуков“ 1 до вчера редом с Виденов, забравиха и, че по негово време България подаде молба за членство в Европейския съюз. Редовите социалисти обаче запазиха уважението си към Жан Виденов, което можеше да се види всяка година на националния събор на Бузлуджа, където той неизменно бе заобикалян от стотици симпатизанти.

Георги Първанов е следващият лидер на БСП, който можеше да стане най-успешният политик от редиците й с двата си президентски мандата, ако, излизайки от „Дондуков“ 2, не беше основал АБВ. С което подкопа собственото си дело на обединител на левицата. Като председател на БСП Първанов направи невъзможното, за да съхрани партията след краха на правителството на Виденов и кризата през 1997 г. За БСП 90-те години са време за идеологически спорове каква да бъде партията – социалистическа или социалдемократическа.

В медите е „прието“ БСП, която с различни маньоври на няколко пъти се е отказвала от властта, да бъде обвинявана, че не е изживяла комунистическия си манталитет, че се стреми към хегемонизъм в политическия процес и към власт на всяка цена (сякаш политическите партии са читалищни организации и по дефиниция не се създават точно, за да участват във властта). През 97-ма изглеждаше, че партията се е запътила към политическото небитие (като останалите си посестрими от съветския блок) и никога няма да се съвземе. Но под ръководството на Първанов взе, че се съвзе. Той осъществи т.нар. Солунски процес, довел до обединение на четири леви партии – БСП, Евролевицата, Обединения блок на труда и БСДП на д-р Петър Дертлиев. Докато в Евролевицата и ОБТ членуваха предимно бивши комунисти, случаят с БСДП не беше такъв. Това е историческата социалдемократическа партия, носеща спомена на много по-стар разкол с комунистите – още от първите десетилетия на ХХ век. По-късно социалдемократите са „врагове“ на комунистическия режим, а самият Дертлиев е изпратен в лагер. Затова в първите години на прехода възстановената БСДП е част от Съюза на демократическите сили. Припомнянето е важно, за да се осъзнае значението на това обединение, изковано от Първанов. Негово дело е и още по-широкото ляво обединение „Коалиция за България“, с което БСП консолидира цялото център – ляво политическо пространство и години наред се явяваше на избори под това име. Ентусиазмът от спечелването на президентските избори през 2001 г. възроди БСП, вдъхна й нов живот.

Начело на социалистическата партия след Първанов бе избран Сергей Станишев. Това стана на заседание на конгреса през декември 2001 г. И тук може би трябва да се припомни един исторически парадокс – формата „постояннодействащ конгрес“ бе измислена срещу Първанов, за да може да бъде отстранен бързо и без тромавата процедура по избор на делегати. А той я използва, за да осъществи елегантно оттеглянето си, след като вече бе избран за държавен глава. Като произнесе фразата, че „сърцето му продължава да бие отляво“.
Какво означава постояннодействащ конгрес? Просто делегатите могат да бъдат свиквани с решение на Националния съвет по всяко време, а не веднъж на четири години.
Днес едва ли някой помни как беше наложена тази поправка в устава. Както стана дума, тя бе елемент от вътрешнопартийните борби. Преобразованията в БСП, извършвани от Първанов и целия курс, който той следваше, съвсем не бе приеман безкритично в партията. Особено трудно бе приет завоят към НАТО. В партията не се ползваше с популярност и начина, по който ръководителите й се отнасяха към Виденов – те сякаш забравиха за него. Видните социалисти хич не се съпротивляваха срещу медийното му очерняне и мълчаха дори, когато отсреща се говореха откровени нелепици. Съпротивата срещу водената политика получи и организационна форма – т.нар. Открит форум, начело с Красимир Премянов. Демократизирайки се, БСП бе разрешила съществуването на фракции в редиците си. И точно Премянов измисли постояннодействащите конгреси, може би с надеждата на някой такъв конгрес да свали Първанов. Но след победата на президентските избори на Първанов му бяха простени всички грехове. Дори от социалистите, които до последно го критикуваха. Както се казва „победителите не ги съдят“.

А Сергей Станишев, оглавил партията на 5 декември 2001 г., остана начело на БСП цели 13 години – до юли 2014 г. Ако живеехме в Средновековието, когато всеки виден участник в политическите процеси е имал девиз, Станишев сигурно би могъл да се нарече „Най-щастливия“. Защото под негово ръководство БСП, бивша комунистическа партия от Източна Европа, не просто получи реабилитация и право на съществуване на политическата арена. БСП последователно бе приета в Социалистическия интернационал (през 2003 г.) и Партията на европейските социалисти, обединяваща социалистическите и социалдемократическите партии от Европейския съюз, през 2004 г. Нещо повече - Станишев бе избран за президент на ПЕС и бе преизбиран на този пост повече от десет години.
Под негово ръководство БСП спечели парламентарните избори през 2005 г., нещо немислимо само няколко години по-рано. Тогава Станишев стана министър-председател и се записа в историята като премиерът, вкарал страната в Европейския съюз.
Но днес другарите му сигурно нямат нужда от опита му или са забравили тези негови заслуги, защото през лятото, когато се редяха кандидатдепутатските листи, не му намериха място в нито една от тях, въпреки десетките номинации от общински организации. А в медиите мнозина от тях предпочитат да изтъкват, че е „започнал с изключванията“, изключвайки Първанов, Румен Петков и Ивайло Калфин, удобно забравяйки, че по устав те бяха се самоизключени заради участие в друга кандидатска листа.

След Станишев БСП бе ръководена от Михаил Миков. Той остана на поста само две години и бе сменен от Корнелия Нинова. Причината – лошото представяне на парламентарните избори през 2014 г., на които БСП получи 39 депутатски места. А в предишното бе имала 84.

На мястото на Миков бе избрана Корнелия Нинова и на първо време тя оправда очакванията. На следващите парламентарни избори през 2017 г. БСП взе 80 места, като предишната година бе спечелила и президентски избори.
Нинова обаче се зае да сменя идеологията на партията, обръщайки се към консерватизма и направо замрази отношенията с ПЕС. Във вътрешнопартиен план на недоволните организации се налагаха организационни мерки за въздействие като организиране на пълен цикъл отчети и избори с цел основно да бъдат подменени ръководствата им. И така в цялата страна, начело с най-големите организации – софийската и пловдивската. За капак Нинова поде и война с Румен Радев, когото сама бе наложила като кандидат за президент. И както се казва, резултатите не закъсняха. БСП направо се срина на изборите. Политическата ситуация пък бе станала такава, че избори има всяка година, а в някои години и по два – три. А резултатите на левицата дълбаеха дъното. Първия път Нинова обвини за това машинното гласуване, което до този момент енергично бе подкрепяла, но после прогледна за истината и подаде оставка. Впрочем, това не беше първата ѝ оставка, но предишната не бе „констатирана“ от конгреса. И за да се застраховат този епизод да не се повтори, за всеки случай другарите ѝ я изключиха от партията. Сега Корнелия Нинова не пропуска да натърти, че тези, които днес ръководят столетницата – Атанас Зафиров, Борислав Гуцанов и Кристиан Вигенин, но вчера са били редом с нея и са одобрявали всичко, което е предприемала като лидер. Те пък не ѝ остават длъжни.

И в тази отровна атмосфера, заразяваща дори първичните партийни организации, не е чудно, че бивши лидери на БСП като Жан Виденов и Михаил Миков вече не са членове на БСП. Първанов също се е оттеглил от активната политика, макар че през лятото впрегна целия си авторитет в полза на новата коалиция „БСП – Обединена левица“.

Станишев е от следващото поколение и му е рано за политическа „пенсия“, но другарите му явно са решили, че е минал от ред и няма какво повече да даде на партията. За разлика от Нинова обаче, Станишев не дава публичен простор на огорченията си. И когато критикува, го прави от принципните позиции на редови социалист. "Златното време" на неговото лидерство, когато кадрите на БСП заемаха ключови места и в центъра, и по места се помни. Но Станишев, за разлика от Нинова, не използва този капитал разрушително. Довчерашната председателка на БСП напротив - вече промотира новия си политически проект, с който със сигурност се надява да откъсне някой и друг процент от живото месо на партията.

А тя междувременно продължава да линее, докато водачите й водят битки с предшествениците си.

И в друго нещо не заприличахме на "Запада". Сигурно, заради слабостта на икономиката ни. "Там" оттеглилите се лидери влизат в бордовете на компании, фондации или неправителствени организации, издържани от тези компании. При нас сякаш място под слънцето за оттеглилите се от активната политика хора, дори и в разцвета на силите им, сякаш няма. В партиите вече царуват нови лидери, които не искат конкуренция, а излаз навън просто няма.

Красина Кръстева