Представяме ви откъси от новата книга на Димитър Ганев - "Българската политическа почва. Пластове на националната политическа култура" от издателство "Сиела",  която от тази седмица вече е по книжарниците.

Димитър Ганев е роден през 1986 г. във Варна. Завършва специалност „Политология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Защитава докторска дисертация през 2016 г., върху която стъпва и неговата първа книга „Пътят към конституцията“.  Главен асистент в катедра „Политология“ на СУ. Паралелно с академичната си дейност, Димитър Ганев е част от екипа на Изследователски център „Тренд“ вече повече от осем години и присъства редовно в българските медии като коментатор на актуалните политически събития.

***

Вероятно първият въпрос който си задава човекът видял заглавието  на тази книга е какво означава това „политическа почва“. Редно е в началото да се изясни какво се има предвид под този термин.

Земната почва представлява смес от жива и нежива материя, които непрестанно реагират помежду си. Затова, когато казваме „почва“, не си мислете за нещо статично и мъртво, тъкмо напротив - почвата е процес, непрекъснато взаимодействие на живо с мъртво и външно с вътрешно. Политическата „почва“ е социална конструкция, сбор от поведения, които се преподават, усвояват и интерпретират с активното участие на индивидите в процеса на тяхната собствена социализация и лично съзряване. Понякога тя съхранява с векове дадени поведенчески модели, а друг път се разтваря под краката на цели общности и институции и ги погребва изведнъж под себе си, само в рамките на едно поколение. Именно „почвата“ е това, което формира нашата политическа култура.

Всяко общество, в това число и българското, е формирано бавно и постепенно от разнородни фактори – географски, исторически, културни и др. Те формират различни пластове. Всеки един от тези пластове влияе върху следващите и те се трупат един върху друг. Именно тези различни пластове формират „почвата“ – нашата политическа култура, нашите политически нагласи и разбирания. „Почвата“ е историческият субстрат на обществото, който съществува вън от актуалната конюнктура и без помощта на институциите. Институциите се опитват да влияят на „почвата“ и да я променят, но в действителност „почвата“ има не по-малко влияние върху институциите. „Почвата“ е толкова устойчива, че колосални политически катаклизми не са успявали да я изменят коренно. Дори най-радикалните опити просто са добавяли по един нов пласт. Нещо повече – върху тази „почва“ са се опитвали да се настанят тоталитарни идеологии с целия си тежък инструментариум – репресии, пропаганда и т.н. Но българската „почва“ не само е устоявала, а дори е успявала да апроприира тези идеологии, да ги побългари.

Ето в този смисъл се използва понятието „почва“ – като съвкупността от сложни, исторически породени и наслагващи се един върху друг елементи на политическо съзнание, изграждащи модерната политическа култура.

***

Често от социолозите можем да чуем за електорални „ядра“ и електорални „периферии“, когато се стараят да обяснят определена динамика в партийните предпочитания на българите. В някои от случаите обаче това не са „ядра“ на партии, а всъщност са „ядра“ на политически субкултури. Получава се така, че има „ядра“, които за даден период дори си нямат партия, но не се разпиляват и не изчезват, а на избори си остават вкъщи и чакат по-добро представителство или пък припознават временно и отчасти някакъв кандидат или формация, за които стратегически подават гласа си, за да спрат кандидат или формация, които не харесват. А след време те могат да припознаят друг свой политически представител.

Политическата субкултура е много по-устойчиво явление от живота на една или друга партия. Партийните борби в едно идейно поле най-често са борба за по-адекватно представителство на определена политическа субкултура. Тя не само надживява партията, но и може да вдъхва живот на нова, стига новата да възпроизвежда достатъчно добре нейните ценностни нагласи и възприятия, да бъде в нейния код.

Политическите субкултури в българския преход, по начина по който ще ги разгледаме, са устойчиви социални явления, които споделят общи възгледи, исторически травми, граждански ритуали, вестници, празници, паметници. Те не се увличат лесно по нови политически и идеологически моди, а остават лоялни на предразсъдъците си. Живеят вътрешен политически живот и водят вътрешни разговори, които се случват паралелно с обществения и държавния живот на България.

В историята на Прехода можем да различим четири такива политически субкултури: социалистическа, националистическа, демократична и етнорелигиозна. Към тези четири трябва да добавим и масовата политическа култура. Ако първите четири изглеждат очевидни, то масовата може би ще предизвика почуда, но тя е особено важна.

Масовата политическа култура можем да определим първо негативно, т.е. през това, че хората принадлежащи към нея не са част от някоя от изброените политически субкултури. Масовата политическа култура няма ясно обособен демографски профил – той съвпада почти напълно с този на пълнолетното българско население.

Това, което може да се изведе за нея е, че тя често залита по политически моди, няма твърди политически убеждения, които да я насочват в избора ѝ. Най-често е конформистка, нагаждаща се по политическия тренд. Поради липсата на опора в политически убеждения и отсъствието на принадлежност към определена общност, масовата политическа култура лесно губи доверие и интерес към политически лидери, за които е гласувала наскоро. Това я прави и податлива да даде отново политическото си доверие на някой нов играч, само защото е различен от политическото статукво към момента.

Всяка субкултура се ражда от някаква историческа катастрофа, травматично събитие, което капсулира една група хора. За социалистическата субкултура тези събития са повече от едно - Септемврийското въстание (1923 г.), Априлските събития (1925 г.), партизанството през Втората световна война и изобщо цялото политическо насилие в междувоенния период - като всички те имат образуваща роля за субкултурата. За националистическата субкултура това събитие се явява Ньойския договор от 1919 г., а за етнорелигиозната е серията от репресии спрямо турците още след Освобождението, последвалите такива по време на царския период и апогея на етническото насилие, който без съмнение е „Възродителният процес“ и последвалата го „Голяма екскурзия“. Корените на демократичната субкултура могат да се търсят още във Възраждането и църковната борба.

Без съмнение, изброените четири не са единствените политически субкултури в България, но те са най-големите и съответно най-влиятелни. Всеки друг опит да идентифицираме още една или повече политически субкултури, отделна от изброените четири, се натъква на обстоятелството, че не е толкова влиятелна, не определя политически тенденции, не влияе съществено върху политическите процеси, най-вече поради своята недостатъчна големина.

***

Ако книгата има някакви задачи, които трябва да реши, те могат да се сведат до две. Преди всичко има за цел да покаже, че всичко което се случва днес има своите дълбоки корени, които се намират в българската политическа „почва“. Второто предизвикателство, на което авторът се опитва да отговори, е да установи кои са пластовете в „почвата“ и как те са повлияли на българската политика и общество след Освобождението. Тези пластове представляват фундамента на българската политическа култура, който се развива и обогатява и след Освобождението.

На пръв поглед всички тези процеси в България изглеждат чисто нашенски. Но на втори план е точно обратното. Като изключим географските дадености, които формират първия пласт, то балканският, православният и националният пласт са продукт именно на външни фактори. Общото балканско културно пространство е следствие на дългото ни пребиваване под една власт – тази на Византия и Османската империя. Православното християнство е тук отново заради византийското влияние, а националният пласт се дължи също на външен процес, който този път идва от Запад.

Големите геополитически промени продължават да заливат България и през XX в. Краят на Втората световна война и на Студената война променят напълно политическия ред в страната. След 1944 г. страната ни става част от съветската сфера на влияние и в продължение на 45 години БКП има монополна роля във властта. Въпреки тоталитарния характер на режима, българската „почва“ реагира на новата ситуация и бавно пластовете започват да оказват влияние върху идеологическия облик на режима в България. Тази промяна ясно личи по няколко теми като македонския въпрос, културната политика, отношението към малцинствените общности и към църквата. Последният пласт – националистическият - е все още прясно положен отдолу, а комунистическата партия, давайки си сметка вече за охладнeлия ентусиазъм около комунистическата идея, започва бавно да адаптира национални елементи в идеологическия си арсенал. „Почвата“ започва да превзема режима, а той с охота приема тази дифузия, която го освежава и укрепва.

Формиралите се четири пласта още преди Освобождението далеч не остават без промяна в хора на третата българска държава. Премеждията на българите между 1878 г. и 1944 г., както и периодът на социализма добавят нови щрихи по българската политическа култура. Травматичните събития от този период формират четири общности, които представляват отделните политически субкултури в страната – социалистическа, националистическа, етнорелигиозна и демократична. Краят на Студената война носи нова промяна отвън за България. В страната ни навлиза либералната демокрация родила своя идеологически облик в младежките бунтове на 1968 г. Този либерален Запад среща в България едно консервативно общество, което не е интегрирало в себе си либералните идеи на западната 1968, но за сметка на това има няколко устойчиви политически общности (субкултури), които въпреки мощния вятър на промяната, стоят здраво в своята идентичност и само се огъват по посока на промените, без да бъдат пометени от тях. През взаимодействията помежду им може да бъде анализиран целият Преход в България, а могат да се правят и спекулации за бъдещето.

Всички изброени фактори способстват да се формира политическа култура в България със свои специфични характеристики като например: подчертано егалитарни нагласи; особено отношение към държавата; мислене на политиката през личности и търсене на конкретна личност, която да застане начело; лутане между източното и западното; и една специфична лоялност към силния на деня геополитически играч.

За да разберем по-добре българската съдба трябва да си дадем сметка, че България е локална проекция на глобални тенденции в културно и политическо отношение. Ние не задаваме трендовете, а ги одомашняваме. Но спецификата на тази преработка на идеи и влияния с местен привкус е следствие от многовековно формиралата се „почва“ и разберем ли нея ще можем да отговорим на много въпроси за себе си в миналото, настоящето и бъдещето.

*********

Географският пласт

Британският географ Халфорд Макиндер формулира в началото на XX век географска теория (Mackinder 1904), която ще се окаже в основата на геополитиката през следващото столетие, a и до наши дни. Есето, което той предлага на вниманието на Кралското географско дружество, се казва „Географската ос на историята“ и постулира, че земната повърхнина може да бъде разделена на три: 1) „Светът-остров“ (World-Island) - който се състои от континентална Европа, Африка и Азия и следователно представлява огромната част от сушата на планетата; 2) крайбрежните острови (offshore islands) - разпръснатите по периферията на Света-остров малки острови, по-важните от които са Британските острови и Японските острови, лежащи съответно срещу западния и срещу източния бряг на Евразия; и 3)  отвъдморските острови, както той назовава Северна Америка, Южна Америка и Океания. Водещата теза на неговия труд е, че съществува едно голямо пространство в средната и северната част на Света-остров, което той нарича първоначално „осов ареал” (pivot area), а по-късно „Средиземие” или „Сърцевина” (Heartland) и което се простира от р. Волга до р. Яндзъ и от Хималаите до Северния ледовит океан. То е „сърцевината“ на  Евразия и по онова време вече е съвпадало почти изцяло с Руската империя. По-късно, през 1919 г., Макиндер продължава тезата си в следваща книга, озаглавена „Демократични идеали и реалност“, в която вече навлиза в по-големи подробности за политическите импликации на този географски модел. Има едно известно изречение от книгата, което обобщава геополитическите разбирания на Макиндер:

“Който властва над Източна Европа, той повелява на Хартланда; който властва над Хартланда, той повелява на Света-остров; който властва над Света-остров, той повелява на целия свят.” (Mackinder 1919: 150)

Макиндер смята, че единствената причина Русия да не е станала световен хегемон е успешното ѝ сдържане от страна на западните сили в Афганистан и Крим през XIX век, както и относителното ѝ технологично изоставане. Главната цел на неговия анализ е да послужи за предупреждение, че Британската империя не може и не бива да се предоверява на морското си надмощие.

Във втората половина на XX век друг учен, който е от гръцки произход, Димитрис Кицикис, стъпва върху теорията на Макиндер и я преосмисля, за да изложи по-различен модел. Кицикис също дели света на три, но не изхожда толкова от географските дадености, колкото от историята на цивилизациите. Светът, според него се поделя на: 1) Западен; 2) Източен; и 3) Междинен регион. Междинният регион е историческо, а не толкова географско пространство, което обхваща Северна Африка, Близкия Изток, Мала Азия, Балканите, Източна Европа и Макиндеровия Хартланд, само че изключва от него Североизточен Китай. Кицикис смята, че в религиозен план Междинният регион се доминира от източноправославното християнство и сунитския ислям, а в по-малка степен също от юдаизма и шиитския ислям. Това цивилизационно пространство има само един политически израз и той е Империята. Според Кицикис това винаги е била една-единствена универсална, мултикултурна и мултиетническа Империя, чийто стратегически център през повечето време е бил около Егейско море, Босфора и Дарданелите. Всички големи войни в този регион на света са се водили по същество за наследството на тази Империя. Тя е била персийска, елинистична, римска, византийска и османска. Имало е също периферни империи в рамките на Междинния регион, които са опитвали да се домогнат до центъра Византион-Константинопол-Истанбул - това правят арабите в VII-VIII век и руснаците през XIX-XX в. Важно е да се разбере, набляга Кицикис, че това не са войни за експанзия, а войни за наследство. Корекцията в границите, която той прави спрямо Макиндер, е именно с оглед на това съображение. Междинният регион граничи със Запада по линията между Белград и Загреб, изключва католическите страни от Хабсбургското наследство, Полша и Прибалтика, а на Изток изключва китайския свят. Той включва половината от Европа и половината от Азия, но това не го прави „мост между Запад и Изток“, а нещо трето, различно. Западна Европа се е отделила трайно от това пространство още по времето на Ренесанса и Четвъртия кръстоносен поход. В този ред на мисли, Европа и Азия са географски понятия, но те не обозначават цивилизации (Kitsikis 1985: 15)

Много важно е още в този момент да подчертаем, че горните референции към влиятелните в предишни епохи в геополитически теории следва да се възприемат единствено в контекста на проблема за формиране на определени, географски обусловени, идентичности. Добре известен факт е, че водещи тези в геополитическия анализ биват взети на въоръжение от националсоциализма и встъпват във функцията на легитиматор на възгледите за расова чистота, жизнено пространство и световна доминация. Геополитиката, така да се каже, за дълго време е била компрометирана заради порочната си връзка с Хитлеровия нацизъм. Бурните събития след края на Студената война обаче възраждат изследователския интерес към геополитиката и стимулират преоценки на нейни класически постановки като цитираните от нас. В едно влиятелно кеймбриджко издание, публикувано не толкова отдавна, изрично се прави уговорката, че не бива да смесваме геополитиката с нацизма, и че обхватът на първото от двете е далеч по-голям, а предпоставките по-сложни, от логиката на второто (Guzzini 2012: 18)

Ако продължим с географските реалии, Балканът без съмнение се явява сериозен фактор, повлиял както на българската история, така и на формирането на политическата култура на българите.

Преди всичко Балканът се явява естествена преграда между новообразуваната българската държава и Византия, което позволява на самата ни държавност да оцелее на византийските военни набези. Планината осигурявала вериги от наблюдателни постове, чрез които да се следят движенията на неприятелските армии в Тракия (Мутафчиев 1992: 60). Балканският масив не позволявал бързо и изненадващо нападение от византийската армия в Мизия, където се е намирало и сърцето на българската държава през Средновековието. Възможностите за бързи и изненадващи военни набези са били осъзнати много рано и това обяснява непрестанния стремеж на българската държава да осигури владението на зоната непосредствено около южните подножия на Балкана и особено Източната Подбалканска област между завоя на Тунджа и Черно море (Мутафчиев 1992: 65). Осигуряването на безопасността на този регион се явява решаващият фактор за самото съществуване на българската държава.

След османското нашествие в края на XIV в. етническите българи мигрират към по-високите места по Балкана, където намират по-сигурна среда за живот, необезпокоявани от завоевателя. От края на XVIII в. но най-вече през XIX в. българите постепенно започват да слизат от Балкана и да населват подбалканските градове, които пък от своя страна се явяват основните центрове на възрожденската идея. В тази връзка историкът Ставриянос обобщава: „Малко са областите в света, където географията е повлияла на историята така дълбоко, както на Балканския полуостров“ (Иванова 2005: 30)

Географската съдба на България ни е поставила като част именно от Междинния регион, като последователно е гравитирала в орбитата (при това най-близката орбита) на Империята - първо Византийската, а после Османската. Разстоянието от София до Цариград не е много по-голямо от дистанцията между София и Варна, както отбелязва многозначително Тончо Жечев (Жечев 2013: 12).  В този смисъл, България е част от Европа географски, но по отношение на нейната цивилизационна принадлежност, България е страна от Междинния регион, страна от потомството на бившите универсални империи, тоест тя е част от „Стария свят” или „Стария Запад”. Това е трудно за произнасяне и осъзнаване в днешно време, но е абсолютно необходимо за осмислянето на странната българска душевност, на най-дълбокия пласт на българската политическа почва, и особено на нейния политически израз в историята, включително до ден днешен.

Толкова за цивилизационното и геополитическото ситуиране. Тук трябва да кажем, че разнообразната ни география формира различни субетнически характери, които трудно могат да се сложат под един знаменател. Балканите възпроизвеждат в умален мащаб всички географски особености на целокупна Европа - изключително разчленени морски брегове, редуване на труднодостъпни планини със защитени долини и равнини, голяма река разполовяваща целия регион. Това географско многообразие предопределя многообразието на местните характери.

Планините раждат малки общности от скотовъдци, планински кланове, юнаци, култура на честта – в Албания, Черна гора, Епир и българските дервентджийски селища по проходите на Стара планина и Рило-Родопите. Характери много сходни на онези, които наблюдаваме на пръв поглед в Кавказ, в Корсика, Сардиния или Сицилия. Неслучайно одързостяването на българите през Възраждането се свързва именно с хора от тези селища – Копривщица, Елена, Габрово, Карлово, Калофер, Котел, Жеравна, Тетевен, Троян, Аджар (Свежен), Трявна, а също Банско и др. Централен занаят е овцевъдството – оттам идват бегликчийте, джелепкешаните, а също абаджиите, гайтанджиите и пр. От този ландшафт „пониква” БРЦК, после ВМРО. Този тип хора и техните поколения създават всички буржоазни партии след Освобождението.

Съгласно това разбиране, моретата и крайбрежията на Европа раждат космополитни хора – търговци, моряци, пирати. Те се отличават със свобода на нравите, отвореност на културата и космополитизъм. Българите не властват над градовете на моретата, те са били исторически владение на гърците. Варна, Несебър, Анхиало (Поморие), Созопол, Гюмюрджина (Александруполис), Цариград, Кавала, Солун са до голяма степен гръцки или по-точно „ромейски“ градове. Крайбрежията изграждат своя мрежа от колонии вътре, които носят същите характеристики - такива са Пловдив и другите по-големи градове. Те имат левантийски дух, като освен с гърци са населени с арменци и евреи, също и градски турци. Този вътрешен свят е до голяма степен унищожен с антифанариотското движение през XIX век и после с Освобождението.

Долините пък имат колективистична култура, каквато е нормално да бъде земеделската. Тя се доминира от страх от различието, което заплашва целостта на колектива. Тя гледа на времето циклично - съобразно годишното повторение на земеделската работа. Тези хора се вливат в потока на историята най-късно, когато индустриализацията променя стопанския модел из основи. Елин Пелин описва в творбите си загиването на техния свят. Тези хора влизат в политическия процес чак след Балканските войни и Първата световна война. Те са гръбнакът на БЗНС и после на БКП.

Балканският пласт

Балканите също са географско понятие и в този смисъл този пласт може да бъде причислен и като част от географския. Но тук, когато говорим за Балкани, става дума много повече за културен и политически модел, отколкото за полуостров в Югоизточна Европа. В този смисъл, в понятието Балкани присъства много повече политика и култура, отколкото география и затова е необходимо той да бъде разглеждан като отделен пласт на българската политическа „почва“. Подробно проследените концепции от Александър Везенков (Везенков 2019: 115-257) и Мария Тодорова (Тодорова 2004) относно границите на Балканите, въпросът за това кои държави попадат в тези граници и как в различни исторически периоди някои отпадат, други влизат, показва съвсем ясно политическия заряд в понятието Балкани.

Трудно бихме могли да изброим всички фактори оформили Балканите като общо пространство. Сред най-значимите политически наследства на този регион без съмнение спадат римското, византийското, османското и комунистическото. Мария Тодорова обобщава това така: в областта на религията можем да посочим християнската, мюсюлманската и юдейската традиция с многобройните им секти и разклонения. В областта на изкуството и културата – наследството на предгръцките племена, гърците, многобройните етнически групи заселили полуострова и т.н.; в социалните и демографските измерения – наследството на големи и неспирни преселения, етническо многообразие, полуномадство, мащабно и егалитарно земеделие, късна урбанизация и т.н. Въпреки всички тези общи наследства, две могат да бъдат откроени като решаващи до XIX в. – това са хилядолетното присъствие на Византия с неговото дълбоко политическо, институционално, правно, религиозно и културно влияние. Другото е половинхилядолетното османско управление, което дава на полуострова името му и най-дългия период на политическо единство в историята му (Тодорова 2010: 35-36). В този ред на мисли, ако погледнем повече от 13 вековната история на българите, ще установим, че в половината от нея столица ни е била именно Константинопол.

Това многообразно наследство има и западни елементи, но решаващите фактори до XIX в. без съмнение са източни. Именно балканското наследство всъщност дава тези източните характеристики на българската политическа „почва“. Един път през наследството на Византия, което пък по-късно се трансформира в „Трети Рим“ и отново ще оказва своето влияние върху българските земи, но вече от североизток. Трябва да кажем обаче, че преди Руската империя да се самокоронова като приемник на византийското наследство и закрилник на православието, което се случва сравнително късно, през XIX век, евразийският изток е бил преди всичко извор на завоевателни и заселнически вълни през цялото средновековие. Именно от там идва държавотворният елемент на първата българска държава (прабългарите) и на втората българска държава (куманите). Другото източно влияние минава по-скоро от югоизток – ориенталското влияние на Османската империя, която носи арабското и персийското влияние, един много различен изток. След XIX в. пък влиянието на Запада навлиза много по-сериозно на Балканския полуостров, явявайки се трети решаващ фактор в последните повече от 150 години. Именно това създава и тази специфична дихотомия „Изток-Запад“, когато говорим за Балканите, като тя съвсем не е толкова нова:

„В началото бяхме объркани. Изтокът ни считаше за Запад, докато Западът ни възприемаше като Изток. Някои от нас разбират погрешно мястото ни в този сблъсък на течения, затова възкликват, че ние не принадлежим към никоя страна, а други – че принадлежим единствено на едната или на другата страна….ние сме орисани да бъдем Изтокът в Запада и Западът в Изтока, да признаваме само небесния Йерусалим над нас, а тук на земята – никой друг.“  Св. Сава (1175-1235), основател на Сръбската православна църква (по Голасуърдu 2004:26) (Иванова 2005: 11).

Редица авторитетни балканисти, сред които може би най-далеч в тезата си отива Раймонд Детрез, излагат виждането, че на Балканите се е оформила една многолика, но кохерентна и устойчива общност от турци, гърци, българи, власи, албанци, сърби и други, която носи върху езика и културата си отпечатъка на многовековното пребиваване в една голяма държава без вътрешни граници. Лингвистите говорят за „балкански езиков съюз“, в който наглед странно съжителстват езици от различни езикови семейства, които обаче споделят граматика, синтактични конструкции и фонетични особености, а се различават основно по лексиката. Няма научен консенсус, обясняващи формирането на балканския езиков съюз. Една от най-сериозните хипотези е за езикова симбиоза с произтичащия от нея съставен език и/или билингвизъм (Тодорова 2010: 186). Като цяло се приема, че „граматичните структури на балканските езици свидетелстват за векове на многоезичност и междуетнически контакт на най-интимни нива“ (Friedman 1994-1995). Този междуетнически контакт се случва благодарение на специфичните исторически условия: липсата на държавни граници на Балканите в продължителни периоди, в които сме били част от една империя (Римска, Византийска и Османска), което улеснява мобилността и комуникацията между различните етнически групи (Детрез 2013: 23).

Сходството е лесно забележимо и на нивото на битовите обичаи, приказките и музиката. Музиковедът и фолклорист Стоян Джуджев пише:

„Сравнителните изследвания на фолклора в балканските страни разкриват изненадващи паралели и съвпадения в областта на ритъма и лада, в орнаментите, в структурата и формата, в каденците и мелодичните стереотипи, в тоналните, модалните, ритмичните и морфологичните функции на елементите на мелодията у всички балкански народи - сърби, гърци, българи, албанци, румънци и др. Намират се също така съвпадения и паралели в сюжетите, в характерите на героите, във фабулите на народните песни и приказки у същите тези народи (Майстор Манол, Марко Кралевич, вградената невеста, мъртвият брат, злата свекърва и т.н.), в танцовите движения, ритми, стъпки и фигури, (калушарски и русалийски танци), в игрите и обичаите през време на празниците от слънчевия календар (коледни обичаи, пролетни люлки на празника Гергьовден, танци и песни за празника Връбница, „Лазаруване“ и т.н.). По-късните изследвания ще открият съвпадения и паралели в стихосложението и в поетическата метрика (напр. утвърждаване на силабичния принцип и на слоговия паритет в стиховете и наличие на подобни метрични форми в поезията на повечето балкански народи); във вярванията и в религиозните и магическите обреди, в погребалните и сватбените обичаи (напр. „курбани“ или жертвоприношения, приношение на храна и вино на мъртвите и др.); в паремиологията у почти всички балкански народи (напр. еднакви или подобни поговорки и пословици, стереотипни изрази за някои добродетели, за пороци, за брака, за труда, за всекидневния живот и т.н.). Всички тези съвпадения и паралели образуват един общ субстрат, който остава повече или по-малко устойчив всред разнообразието и изменчивостта на местните форми и стилове.” (Джуджев 1977: 108-109)

Балканският езиков съюз трябва да се възприема като част от много по-широко културно взаимодействие. Сходството на граматическите черти сред различните балкански езици само говори за наличието на обществени и културни модуси на конвергенция между различните общности (Детрез 2013: 24).

Българската режисьорка Адела Пеева създава документален филм през 2003 г. под името „Чия е тази песен?“. В него тя търси корените на една песен сред почти всички балкански държави. Песента има и много имена - България се нарича „Ясен месец веч изгрява“, в Босна – „Погледай ме Анадолко“, в Сърбия – „Руси коси“, в Македония – „Ој девојче, девојче“, в Гърция – „От чужда земя“, в Турция – „На път за Ускудар“. Филмът на Пеева разкрива по увлекателен начин силната културна близост между отделните балкански народи.

От двата основни фактора (византийски и османски), трудно може да се определи кой от тях се явява по-силен. Освен, че е по-скорошен от византийския, османският въздейства на българите в продължение на пет века без каквито и да било прекъсвания. Всъщност това е периодът, в който Балканите са най-дълго време под един властови център. Влиянието на византийски Константинопол може да е по-дълъг чисто времево, но в него се редуват моменти на силно привличане и дистанция (включително и множество войни), което несъмнено намалява и неговата сила. Османското завоевание създава приблизително еднакви условия за всички балкански култури и като ликвидира доминиращата духовна роля на византизма, съдейства за унифицирането на тези култури на общобалканска основа. Османската власт над полуострова за няколко века спомага да се стигне до едно общобалканско, ориенталско ниво, до много общи белези в начина на мислене и поведение - до един общ балкански, ориенталски манталитет (Генчев 1988: 101). Но не без значение е, че именно византийското православно наследство дава тази идентичност на балканските народи, която ги прави близки помежду си и различни спрямо доминиращата религия в Османската империя.

Вследствие на това вековно общуване с османската култура ясно личи влиянието в битовата сфера, в нравите и обичаите, в ориенталския стил на живот, в някои елементи на материалното производство, в личните отношения между хората, в житейското целомъдрие, хигиената, храненето, облеклото. И на последно място, но не и по значение – пластът турска лексика останал в българския език е главният белег, който би могъл да обозначи и измери турските влияния върху българската култура (Генчев 1988: 100).

Балканската общност пресича границите на етноса и на религията, формирайки едно особено, разноцветно, но и ясно очертано културно пространство, където се преплитат ориенталското, средиземноморското, степното и централноевропейското влияние. България трябва да се разглежда като страна, ситуирана в самото сърце на това пространство.

Въпреки всичко това, да говорим за обща балканска идентичност би било твърде пресилено. Общото културно пространство не пречи да не обичаме съседите си, а враждите помежду ни да стигат до братоубийствени войни. Единственото общо място на балканската идентичност е „чужбината“, където най-отчетливо се открояват степените на чуждост. Когато не могат да намерят сънародници в чуждата страна, балканците изнамират други балканци, в близост до които се заселват, заедно с които преживяват трудностите на адаптацията. В чужбина „ужасните съседи“ и „съюзниците-разбойници“, се държат заедно – мислейки преодоляването на дистанцията между себе си и „по-другите други“ като по-безболезнена (Иванова 2005: 29).

Православният пласт

Православният пласт са развива на два етапа. Първият е самото покръстване, наложено от Борис I още в IX в., което прави християнството част от нашата култура. Вторият етап е свързан с пребиваването на българската общност под османска власт, когато православното християнство започва да изпъква над народностната идентичност, защото последната става по-уязвимата и по-зависимата от двете. Именно така, обаче успява да се съхрани нашата общност до XIX в., когато националната идентичност на българите, вече в модерна редакция, отново ще вземе връх.

В религиозно отношение Балканите се явяват концентриран израз на онова, което казахме и за целия Междинен регион: доминират източното православие и сунитският ислям. Детрез нарича християнското мнозинство в балканската общност с името „ромеи” и развива убедително тезата, че тези хора били сплотени чак до началото или дори до средата на XIX в. много по-силно от религиозната си идентичност, отколкото от етническата (Детрез 2015: 149).

През ХIV-XV в. Османската империя установява властта си над Балканския полуостров и християните спират да са господари на собствения си дом. Мюсюлманите, които властват и поддържат Pax Ottomana в бившия византийски свят, получават в замяна на мира правото да упражняват религиозна дискриминация. Така например в Османската империя, никой който не е османлия (да се разбира мюсюлманин), не може да управлява, да носи оръжие, а в големи части на империята дори притежаването и обработването на земя преминава от подвластните християни в ръцете на мюсюлманските им господари (Тойнби 2022: 160). Но въпреки тази дискриминация, а и в определен смисъл заради нея, православният пласт започва да се втвърдява. От една страна Османската империя не тръгва решително да асимилира православното християнство и дори институционализира неговото представителство през Цариградската патриаршия. Институционалната рамка, в която Високата порта подрежда социалния мир вътре в империята е т.нар. система на милетите. Османците организират обществените отношения не на етнически, а на религиозен принцип и карат всички източноправославни християни да влязат под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, която да ги защитава и представлява пред султана. Редица свидетелства, цитирани от Детрез, но и на други изследователи, доказват, че българи, гърци, сърби, албанци и др. действително са се идентифицирали първо като християни и едва на второ и трето място като членове на някаква друга общност. Това осигурява оцеляването на „Византия след Византия“ (Iorga 1935), по определението на Николае Йорга. Тя се превръща в криптоимперия, паралелна държава, васално подчинена на османската. Ромейският елит от Фенер става лоялна на султана класа, която има силни позиции в дипломацията със Запада, търговията и банковото дело. Под повърхността на османската държавност продължават още няколко века да се водят борбите между константинополските елити и местните балкански такива, които бележат целия византийски период преди османското завоевание. Тези борби кулминират накрая в установяването на фанариотския режим във Влахия и Молдова и унищожаването на Печката патриаршия и Охридската архиепископия в Сърбия и България през XVIII в.

От друга страна дискриминационният натиск върху християнството без съмнение действа сплотяващо и създава нови връзки между различните народи и общности, изповядващи православието. Тази ромейска общност не само не се претопява, а напротив, добива все по-ясни очертания. Това е напълно логична вътрешна консолидация под външен (османски) натиск.

Важно доказателство за специфичната ромейска идентичност и нейната религиозна основа е например фактът, че балканските християни имат отделен етноним за католиците - павликяни - и пословично предпочитат властта на „турския султан пред католическия император”, както печално отбелязва католическият историк Блазиус Клайнер в своята „История на България”, която е написана през 1761 г. (година по-рано от Паисиевата).

Самият Клайнер е вероятно потомък на католици, избягали в Трансилвания след Чипровското въстание (1688). Въстанието в населения предимно от католици град Чипровци избухва по време на война между Хабсбургската и Османската империя, като е малко известен фактът, че българите участват волно в потушаването му (Тодорова 1997: 249). Това само потвърждава виждането, че верската принадлежност формира политическото съзнание на балканския човек преди всички други фактори.

Детрез се спира до средата на XIX в., когато националното самосъзнание отчетливо заменя религиозното. Но ние спокойно можем да кажем, че не става дума за някаква радикална подмяна на съзнанието, а по-скоро за пренареждане или надграждане на самия религиозен мироглед, доколкото националните революции в другите балкански страни, не само в България, са винаги тясно свързани с въпроса за обособяването на поместните църкви. Това до ден днешен продължава да е незаобиколим фактор на Балканите и ние го наблюдаваме в Република Северна Македония, където също разрешаването на църковния въпрос е от особено значение за успокояването на разтревожената национална идентичност.

През османския период всички белези от институциите на Второто българско царство избледняват, но не за сметка на някаква ислямска или турска асимилация, а за сметка на православната идентичност, защото тя запазва институционалния си израз и дори го укрепва. Цариградската патриаршия има по-голяма автономия в Османската империя, отколкото има например Руската православна църква в Руската империя, въпреки че и двете наследяват концепцията за цезаропапизма от Византия. В Османската империя църквата има привилегированата позиция на посредник между централната власт и многобройното иноверско население.

Когато говорим за православна и византийска култура, трябва да кажем и няколко по-конкретни думи за нейните характеристики, които се виждат до днес. Най-напред тя се отличава от Запада по това, че във Византия няма благородници. Аристокрацията е служебна, чиновническа и бюрократична. Липсва поземлена аристокрация, липсва родова памет и традиция. Византия е силно егалитарна държава. Обикновен войник, занаятчия или търговец може да стане император, а проститутка може да стане императрица. Няма наследствено право на императора. Смята се, че император се става по Божията воля, като тази воля се демонстрира през одобрението на армията и на константинополската тълпа. Тази политическа система силно напомня онова, което познаваме в България и на Балканите.

Има и още един аргумент, подкрепящ тезата на Кицикис за универсалната империя на Междинния регион: православните християни смятат властта на мюсюлманите за по-приемлива от властта на католиците. Самият православен клир счита османското завоевание за справедливо наказание от Господа за опитите на византийските императори да сключат уния с Рим.

Ето какво казва йерусалимският патриарх Антим в своето Отеческо поучение, напечатано през 1798 г., за да разкритикува идващите от запад либерални политически идеи:

“Все пак възлюбени Християни, тук отново ние трябва да видим и да се възхитим на безкрайната Божия любов към нас. Виждате ли колко ясно нашия Господ, безграничен в милостта си и премъдър се е погрижил да пази отново неопетнена нашата Свята и Православна Вяра, за нас благочестивите и да спаси цялото човечество. Той е издигнал от нищото тази силна Османска Империя, на мястото на нашата Римска (Византийска) Империя, която беше започнала по определен начин да се отклонява от убежденията на Православната Вяра, и Той е издигнал Империята на Османлиите по-високо от всяко друго царство, за да покаже без съмнение, че това е станало според Божията воля, а не по силите на човека, и да увери всички вярващи, че по този начин Той е благоволил да ни даде велико тайнство или по-точно спасението на своите избрани хора.

Всесилният Господ след това е поставил над нас това силно царство „защото няма сила освен от Бога“, така че да бъде юзда за хората на запада, а за нас, хората на изтока средство за спасение. По тази причина Той слага в сърцето на Отоманския Султан склонността да поддържа свободни религиозните убеждения на нашата православна вяра и дори да ни защитава до степен, че понякога да изобличава християните, които се отклоняват от тяхната вяра, така, че те винаги да имат страхът Божий пред очите си.”

Думите на патриарха още веднъж демонстрират тази особена симбиоза между османската власт и православното християнство, както и по-голямата дистанция, която чувства православието спрямо католицизма, отколкото спрямо исляма.

Ричард Клог добавя в предговора си към английския превод на това поучение, че според него то отразява достоверно едно дълбоко осмислено и широко разпространено отношение към идеите на Просвещението в източния клир (Clogg 1969: 95). От тези свидетелства може да се изведе само потвърждение на тезата на Кицикис, че превземането на Константинопол през 1453 г. е вътрешна революция за Междинния регион и едва историографията на XIX в. започва да „ориентализира” наратива за падането на Константинопол като цивилизационна експанзия на ислямския изток срещу християнския запад. Това не означава, че опозицията между християнство и ислям е пренебрежима, или че тези отношения не са изпълнени с насилие. Не трябва да се подценяват нито набезите над християнското население в първите десетилетия след завоеванието по българските земи, нито ограниченията в строителството на християнски храмове, нито привилегирования статут на мюсюлманите в империята в стопанско отношение до XIX в. Но също е видно, че християните (ромеите) считат донякъде Османската империя за легитимен приемник на Византия. Във Второто българско царство българите имат две принадлежности – народностна и религиозна. След османското нашествие обаче народностната принадлежност реално остава без институция (държава), докато религиозната идентичност има свое институционално изражение в Цариградската патриаршия. Това дава възможност тази приемственост между Византия и Османската империя да изглежда легитимна – столицата им е религиозният център на православното християнство.

Византия не изчезва от Балканите след османското нашествие, а напротив. Поради своето прекратяване тя започва да навлиза в културното кръвообращение на българите и другите народи дори повече от преди. Румънският политик и историк Николае Йорга фино обобщава явлението:

„Има нещо утешително в това да се наблюдава как над омразата, която разделя нациите, и над бедствията, които слагат край на господствата, над катастрофите, които поглъщат династиите, веднъж оформилата се институция, веднъж разцъфналата политическа идея, се предава през вековете и образува завършеното наследство на цял регион, и, когато тя самата изчезва, тя слиза в дълбочината, за да оформи психиката на всички нации, които живеят в същата традиция (Iorga 1935: 54-55).“

Националният пласт

Идеите на Просвещението, намерили своя политически израз във Френската революция, както и възможностите за масово образование и печатните медии раждат националната идея, която променя напълно облика на целия свят и го прави такъв, какъвто го познаваме днес.

Въпреки това, преди всичко трябва да направим разграничение, че раждането на нацията на запад и на изток се случва по различен начин, най-вече поради различните исторически условия. На Запад образуването на нациите се дължи на прехода от феодално към бюргерско и индустриално общество и e във връзка със стопанското и технологично развитие, освобождаването на селяните от крепостни форми на зависимост, разширяването на пазара, развитието на транспортна мрежа и масовото образование. В този смисъл западната концепция набляга върху спояващата роля на общите закони и институции и върху равенството на гражданите в политическата общност; тя предполага и ясно очертана територия, с която се идентифицират членове на общността. На Изток образуването на нациите се развива в контекста на потиснически империи - Османската, Хабсбургската и Руската. Етническите групи, които са под тези империи, се борят за своето освобождение и самоопределение. Тук силната национална идея се формира под влияние на чувството за унижение и наранена гордост. Образованите елити и стопански издигащите се класи стават носители на националната идея в тези региони (Даскалов 1998: 198-200).

Българската общност не остава незасегната от тази мощна политическа енергия, която залива целия европейски континент през XVIII в. Националната идея по българските земи получава своя първи по-популярен израз в „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Той за пръв път обосновава идеята за еманципация на българите в балканския свят (Генчев 2010: 102), което се приема, че слага и началото на Българското възраждане и започва полагането на нов пласт  - националния. Пласт, който определя в голямата си част обществените и политическите процеси по българските земи в последните 200 години.

Образуването на българската нация до голяма степен съвпада с възрожденската епоха. В това отношение България не се отличава от европейския свят, в който националнообразуващият процес също се извършва именно през XVIII-XIX в. В средата на XIX в. принципът на националното самоопределение достига своя триумф. В този смисъл, ако Българското възраждане по отношение на европейското (Ренесансът) е закъснял исторически процес, то формирането на българската нация съвпада хронологично с общоевропейския процес (Генчев 2010: 328-329). Тази изостаналост на Българското възраждане от Европейския ренесанс, разбира се, дава своето отражение. Напредъкът, който Ренесансът осигурява на европейските държави чрез развитието на науката, литературата, архитектурата, музиката и др. полага съвсем различна основа в Западна Европа, на която стъпва националната държава. Предизвикателството пред България е да компенсира чрез форсирана модернизация тези няколко века на развитие на западноевропейските държави, което се оказва твърде тежка задача.

Българският национализъм от XIX в. може да се определи като силно компенсаторен, предизвикан от пренебрежението на околните народи, които вече са тръгнали по национален път, особено гърците, както и от съзнанието за изостаналост от западните общества и стремежа за наваксване. Този национализъм се създава от образован елит, който най-остро чувства разликата с напредналите народи, а освен това бива подложен на унижения заради своя произход. Създаването на национална държава се привижда и като основния инструмент за напредък, оттласквайки се от изоставащата Османска империя. (Даскалов 1998: 216).

Национализмът като идеологически конструкт се вписва добре и в политическата ни „почва“ и обществени възприятия на българина. Идеята за нация сама по себе си е егалитарна. Тя отхвърля съсловните разделения в едно общество и има дълбоко вкоренена идея за политическо равенство. Това се вписва напълно и в българската възрожденска политическа култура и остава ключова характеристика на българската политическа почва. Липсата на аристокрация сред българската общност, доминиращата егалитарност сред българите създава комфортна среда за покълването националната идея в България.

Ние трябва да разглеждаме българското възраждане не просто в контекста на изброените процеси, но към тях трябва да добавим Танзимата и Източния въпрос. Изобщо „българското“ в Българското възраждане не са модерните революционни идеи, които идват от чужбина, нито дори реформаторската инициатива, която идва от османската държава (макар и домашни, тези реформи са озападняващи); българското в нашето Възраждане се състои в реакцията на „почвата“ спрямо тези нови политически идеи и обществени реформи. Нахлуването на външните фактори само събужда и вади на преден план едни или други дремещи черти на българското общество. Както и в предишните периоди, само част от наложеното отгоре и отвън ще остане в „почвата“ като част от нея, а и то ще се прояви автентично на свой ред само в следващи етапи, защото в собственото си време всичко ново се посреща от „почвата“ или враждебно, или се носи от тях като зле скроен театрален костюм.

Именно поради тази причина, националната идея придобива своя първи политически облик, стъпвайки върху предишния си пласт - православния. Борбата за църковна независимост и дистанцията спрямо Цариградската патриаршия успява да направи този преход и да постави удобно новия национален пласт върху стария, като по този начин формира втора (национална), надграждаща върху първата (религиозна) идентичност.

След благоприятното въздействие на Цариградската патриаршия спрямо християнското население в рамките на Османската империя идва нов етап. Идеите на Просвещението, Френската революция и национализма заразяват дори и религиозните институции, които под тяхно въздействие променят своите функции и започват да изпълняват чужди национални интереси. Този процес е добре описан от Тончо Жечев:

„Мнозина хронисти и историци са отбелязвали, че още правата, дадени от Мехмед Завоевателя, са направили патриаршията вътрешно по-независима от властта, отколкото тя е била в условията на православния цар. Същевременно, една запазена в империята институция като патриаршията, легализирана по съответен начин, не могла да не придобие с течение на времето съответно политическо значение, да не поеме политически и социални функции, тъй като по смисъла на своето съществуване патриаршията започва да представлява „християнския народ“, „рум милет“, пред официалните власти, да се занимава с неговите искания и тежнения, които често далеч надхвърлят религиозните потребности. При това положение не е чудно, че патриаршията постепенно става едно от главните оръдия на гръцкия национализъм, важен фактор при събуждането и оформянето на гръцкото национално съзнание, възродител и въплътител на „Мегали идея“ („голямата идея“) на гърците.“ (Жечев 1975: 21)

Преди да се сблъска с османската държава, българското национално движение трябва първо да се освободи от институцията на милетите, а за да се освободи от нея, трябва да се влезе в конфликт с Цариградската патриаршия. Да се оттласнем от гръцкото влияние. Да не станем част от „Мегали идеята“. Всичко това става възможно поради преждевременното развитие на гръцкия национализъм, злоупотребата на фанариотите с юрисдикцията на Цариградската патриаршия и закриването на Охридската архиепископия (1767 г.). След раждането на новата гръцка държава, патриаршията в Цариград започва да се използва като инструмент на гръцкия национализъм за културна, а оттам и за политическа доминация на Балканския полуостров. Национализмът на гърците поражда българския национализъм и по още една линия, освен на директната конфронтация помежду им - през гръцката революция българите имат мотив да се разграничат от гърците, за да не бъдат репресирани заедно с тях от османците.

Църковната борба не е просто инструмент или стъпало по пътя към политическата борба, тя е най-важният фундамент на политическата борба. Отново Жечев:

“Тази свобода, с която българските дейци използваха църковната организация, религията и нейните предания в национално-църковното движение, имаше за резултат укрепването ни в безверието, а победата на движението бележи началото на широкия размах на открита политическата революция за национално освобождение при явно спадане относителната тежест на църквата и религията в националния живот. С други думи, църковната борба направи така, че българите прегърнаха единствено религията на политиката.” (Жечев 1975: 16)

Църковната борба, разбира се, е политическа борба за национална еманципация, но не на всяка цена. Така например, опитите на Драган Цанков по пътя на униатството не успяват да заразят българите. Не се обръща гръб на православието само защото римокатолическата църква ще ни даде желаната ни църковна самостоятелност. Ето един много ясен пример за реакцията на българската политическа почва, за нейното влияние и значение. Поставеният преди векове и добре улегнал православен пласт изиграва своята роля, като предопределя средния път на църковната борба между конформистката „Цариградска“ и радикалната „униатска“ възможност.

Българската национална идея е с отбранителен характер (Тодорова 2010: 153). Формирането на българската национална идентичност е преминала през отбраняването от гръцкото културно влияние, което откриваме още при Паисий. Възникването на светското образование в страната идва като отбранителен инструмент срещу това влияние сред българите, което в крайна сметка обслужва гръцката „мегали идея“. Отбраняването на българската национална идея продължава и спрямо другите балкански национализми, които се опитват да наложат своето влияние върху българите преди възстановяването на българската държавност, тъй като българите последни се сдобиваме със самостоятелна държава. Историята на формирането на националната ни идентичност може да бъде разказана именно през отбраната и дистанцията. Културно-църковната борба с гърците и Цариградската патриаршия и накрая въоръжената съпротива срещу османската държава.

Ако религията е факторът, който ясно ни разграничава от турците, то при гърците този аргумент не стои. Обединяващият елемент за българската национална общност се явява езикът. Този, който говори нашия език, той е българин. В този смисъл, българският език се явява естествената спойка между хората, населяващи трите географски района – Мизия, Тракия и Македония. Спойката, която ражда българската нация.

В подкрепа на това твърдение можем да цитираме Джошуа Фишман: „Езикът се разглежда като ключът, който ще отключи величието на етноса и оттам развитието на динамични решения за всички проблеми на съвременната епоха. Твърди се, че разговорните езици на различните етноси са велики явления, които освобождават, обединяват и полагат печата на автентичното, а истинността на тези твърдения е действителна и завладяваща. Връзката между езика и етноса се преживява най-силно в Източна Европа“ (Fishman 1986: 76) (Тодорова 2010: 190-191). Езикът е основата върху която се изгражда новата култура. Оформеният през XIX в. книжовен език създава основата на възрожденската литература, книжнина и изкуство (Генчев 2010: 336).

Просвещенските мислители и националната идея се явяват напълно формиращи за другата българска „партия“, бореща се за политическа независимост – тази на „младите“, на революционерите, тази на Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и много други имена останали в пантеона на българската национална памет. Любен Каравелов е под влиянието на  трудовете на Бокл, Джон Дрепер, Огюст Конт, Дарвин, Алексис дьо Токвил, дълбоко обладан от идеите на европейското Просвещение и на либералния XIX в. През 1869 г. Каравелов пише, че „съвременното човечество се ръководи в живота от две идеи  - идеите за правата на човека и идеите за правата на народа (Генчев 2010: 380). Левски от своя страна застъпва радикални демократични възгледи, близки до идеалите на крайните революционни течения в европейската освободителна революция, повлияни от идеите на хуманизма, от идеите за политическото и националното равенство и социалния прогрес (Генчев 2010: 388).

Националната идея е силно подпомогната от настъпилото стопанско оживление по българските земи от средата на XIX в. Иван Хаджийски описва този процес така: За пръв път във Възраждането се ликвидира сепаратизма на българските области, който имаше за стопанска основа натуралното затворено стопанство. За пръв път във Възраждането калоферци, котленци престанаха да разбират под думата „отечество“ само своето собствено село. За пръв път във Възраждането думата „държава“ престана да значи за отделния земеделец само неговото собствено имение. За пръв път границите на България се очертаха в тяхната ширина в съзнанието на народа, счупвайки границите на еснафския дюкян, на малката „държава“ на отделния земеделец или на локалния патриотизъм на отделните селища. Как стана това? Пазарът преодоля затвореността на земеделското натурално стопанство. Търговските пътища свързаха отделните селища. Тези пътища станаха артерии на стопанския и културния живот (Хаджийски 2002: 66). Икономическият подем позволява, освен това, по-заможните българи да отделят средства и за финансирането на образователна дейност, която от своя страна формира национален елит, възпитава в духа на националната идея.

Българският национален пласт е положен и в полето на литературата. Най-голяма роля в това отношение имат Иван Вазов и Захарий Стоянов, а по-късно ще се появи и талантът на Симеон Радев. Те изграждат българския национален пласт чрез модерна художестена проза, поезия и мемоаристика. И до днес те формират възприятието ни за историята и националната идентичност. С „Епопея на забравените” и „Записки по българските въстания”, Иван Вазов и Захарий Стоянов съхраняват травмата, около която се формира съвременната българската нация и изграждат пантеон от национални герои, който е зареден с трагизма на ранната смърт на голяма част от тях (Биков 2021: 8-9).

Националният пласт носи със себе си и най-силното (и първо в историята) озападняване на българите. От XIX в. насам ние сме под пълното културно влияние на Запада. Дори и социализмът, чийто център през значителна част от XX в. е на изток, е сам по себе си идеология родена в Западна Европа. Това озападняване през XIX в. не идва само на крилете на националната идеология, изкована в западната част на континента. Има ясно обособен вътрешен стремеж към Европа, като обратен полюс на изостаналата Османска империя.

Националният пласт е доминиращ за българите в десетилетията след Освобождението, защото тогава той е вече институционализиран с помощта на държавния апарат. Тази бюрократична машина е подчинена на (и на свой ред подчинява) националната идея. Националната идея бива напълно интегрирана в третата българска държава и става нейна основна идеология. Постигането на идеала Санстефанска България диктува основната политическа линия на страната ни след Освобождението до 9 септември 1944 г.  Именно този национален идеал за обединение на всички българи в една държава ни вкарва в няколко войни – Българо-сръбска (1885), Балканска (1912), Междусъюзническа (1913), Първа световна (1914-1918) и Втора световна (1939-1945). След тези войни националният пласт се пропуква и разделя на националистически, демократичен и комунистически фрагмент.

Българската почва е съставена основно от географски, културен/балкански, православен и национален пластове. Тази смес ще поеме и трансформира последващите идеологии и  ще роди българската политическа култура и разновидните ѝ субкултури. Но както плодородието на земеделската земя се влияе от климата, така и политическата почва е чувствителна към външния свят. Затова преди да продължим да разглеждаме нейните собствени характеристики, трябва да погледнем реакциите ѝ спрямо идващото отвън. Както от Изток, така и от Запад.