Не е ясно кога и как губим способността да живеем нормално. Понеже сме сложно устроени същества, на които природата е дала разум, но е натоварила и с емоции, винаги сме на ръба на бойкота.

Разумът подсказва, че нищо в живота на човек не се случва от днес за утре. Трябва ни почти година, за да проходим; три-четири години са ни нужни да се научим да говорим. После ни чакат десетилетие и отгоре, през което време се учим да учим и да почнем да разбираме какво е това около нас. И така животът ни вкарва в дълбокото.

Всеки ден емоции и разум се грижат никой от нас да няма мира от самия себе си. Постоянно се налага да търсим баланса между разумното в мислите и постъпките си и чисто емоционалните подтици да действаме, за да ни е кеф. Разумът бойкотира чувствата, емоциите теглят майни на разума. Всяка минута, всеки ден, цял живот.

Четем разни умни сентенции, които са валидни откакто сме слезли от дърветата. Възторгваме се от мъдростта, изречена от други хора. И накрая пак си търсим удобното, независимо, че е ясно как за десет минути кеф ще си докараме впоследствие няколко години (а нерядко и за целия остатък от живота ни), ако не грандиозни проблеми, то най-малко липса на всякакъв кеф.

Цената на бойкота на разума е такава.

А рецептата, за да не ни се случва 10 минути кеф и години наред липсата му, е ясна и достъпна за всеки – нито доброто, нито лошото в живота ни се получава от раз; всичко иска време. Успехът идва бавно, постепенно, с трупането ден след ден на знания, умения и опит. Някои му викат „мъдрост“. Може и да е така, макар да не е нужно да си мъдрец, за да схванеш простия факт, че не можеш да отсечеш дърво, ако с брадвата не удряш на едно и също място. Дали ще бойкотираш здравия си разум, блъскайки където ти падне по нароченото за нацепване дърво, си е лично твой избор. И да решиш за ден да бойкотираш „смотаното дърво, дето не ще да се нацепи“, то пак ще си остане неотсечено, докато не се подчиниш на разума и не започнеш методично и целенасочено да удряш на едно място.

И после, когато успееш с начинанието, ще дойде и желаният емоционален кеф. Но задължително първо спираш да бойкотираш разума и полагаш нужния труд.

Това е част от нормалното човешко поведение, което все забравяме, че се нарича най-общо политика – изкуството правилно да определяме кое е добро и кое лошо за себе си, за близките ти и за общността, в която живееш. Понеже сме хора и живеем с други хора. Понеже сме „политически животни“, които постоянно измислят начини как да бойкотират здравия (си) разум.

Златко Станоев