Архим. Спиридон: Днес сме болни от мерзка болест - да учим другите на това, в което сами не вярваме

Избрано 03.11.2024 18:47 Снимка: ДНЕС+

Архим. Спиридон: Днес сме болни от мерзка болест - да учим другите на това, в което сами не вярваме

Спиридон (Кисляков), архимандрит (1875–1930)

Светско име – Георгий Степанович Кисляков. Известен мисионер, пастир, духовен писател, ревностен защитник на раннохристиянската чистота на Църквата, противник на симфонията между Църква и държава. Активен последовател и проповедник на пацифизма. Три години Георгий Кисляков живее в Алтайския край, проповядвайки на езичниците Благата вест. Именно там, нагледал се на отношението на църковните власти към старообрядците и друговерците, Кисляков с особена сила разбрал несъвместимостта на всяко едно насилие с Евангелието.

През 1903 г. Кисляков приема монашество и свещенство. Занимава се с обгрижването на каторжниците. Популярността на Кисляков е била толкова голяма, че по време на революцията от 1905 г. е поставен под домашен арест. Възмутените арестанти събрали 14 хиляди подписа и изпратили телеграма до царя с молба да освободи техния духовен пастир.

През 1913 г. Спиридон (Кисляков) е изпратен в Одеса, където продължава своето служение в бордеите. По време на Първата световна война той е военен свещеник. За него това е време на духовна криза. Той не може да разбере как е възможно, проповядвайки Христа, да се изпращат войниците в битка. В края на краи­щата Спиридон (Кисляков) разбира, че държавата е „най-злият Христов враг“, а съвременният църковен живот е „открита измяна на Христа“.

Своите възгледи той излага в книгата „Изповед на свещеника пред Църквата“. Приятелите му (може би Екземплярски) го убеждават да не я публикува, а да изчака Поместния събор. Не можем да твърдим със сигурност, но при свикването на Събора св. Патриарх Тихон, симпатизиращ на Кисляков, не предприема нищо по отношение на неговата „Изповед“.

След революцията о. Спиридон живее в Киев, където започва да публикува трудовете си, в това число и „Изповед“. Архимандрит Спиридон става настоятел на Преображенския храм. Тук той служи Литургия с отворени царски двери. С това почетно право е благословен от Патриарх Тихон. Кисляков основава братството на Сладкия Иисус и обгрижва духовно най-бедните киевчани.

Съвместно с отец Анатолий Жураковски, отец Спиридон проповядва в казармите и работническите квартали. В годините на гонения Кисляков може би е единственият духовник, починал от естествена смърт.

Откъс от книгата „Изповед на свещеника пред Църквата“

Живеейки в Задбайкалието, аз се срещах и общувах с някои умни лами, а също и с престъпния свят на Нерчинската каторга. Често беседвахме на религиозни теми и ми се налагаше да изслушвам от тях горчиви истини.

Много пъти са ми казвали:

„Вие, християните, затова сте християни, та със своя живот да отричате всякакъв Бог.

Ние, езичниците, често съжаляваме вашия Христос. Вие знаете, че от появата на човечеството на Земята до наши дни никой друг не е бил подлаган на такива мъки, цинични издевателства, насмешки, кощунствени поругавания, дръзки плесници, скверни храчки, като вашия Христос от вас самите – християните.

Наблюдавайки вашия живот, сме принудени да отбележим, че ваш Бог не е Христос, а някакъв зъл дявол. Вие живеете дяволски живот, няма по-зли от вас. Цялата ваша християнска религия е насмешка и издевателство над Христа.

А за вас, мисионерите, ние, езичниците, смятаме, че до мозъка на костите си сте лъжци, измамници и отявлени палачи на човешките души. Вие ни проповядвате Христа, а самите в Него не вярвате, вашата вяра в Него е вяра материална, вие ни проповядвате Христа за пари и ползи.

Ако вие, мисионерите, действително вярвахте в Христа и заради Него Самия ни проповядвахте Евангелието, то тогава вие бихте живели по Христовото учение. А ние виждаме друго – целият ви живот е съвършено лицемерие и престъпно шарлатанство! Вие ни проповядвате живия, светия християнски Бог, а самите пиянствате, прелюбодействате, играете хазарт, пушите тютюн, търгувате с Христос, предавате Царството Небесно, крадете от обикновените хора, сквернословите, ядете като за последно, обличате се разкошно, за сметка на Христа си строите дворци, трупате хиляди в банки, учите с тях своите деца, живеете празно, пренебрегвате тежкия труд. Затова според нашия безпристрастен поглед християнският мисионер е християнски Юда и богопредател“.

Такова е мнението на ламите за християнските мисионери. По време на беседа, един от тях твърдеше, че най-големите врагове на християнството са мисионерите. Той ми каза: „Мисионерите на християнската религия са преди всичко държавни политици. Първо ни проповядват Евангелието, а след това чуваме грохота на оръдията. Ето защо вие, мисионерите, винаги и навсякъде сте страшни убийци на човешки души, разпространители на антихристиянски дух“.

Страшно ми беше да чуя тази чиста и свята истина.

Няма да говоря за другите, ще кажа само за себе си. Аз самият чувствах, че всичките ми мисионерски пътувания сред езичниците ми носят тежка нравствена мъка. Често се питах: „Къде е моята действителна гаранция на личната ми вяра в това, което проповядвам, на тези несравнимо по-чисто и нравствено от мен живеещи деца на природата? Аз ги водя към Христа, но аз самият дали живея по Евангелието? Искам да ги въведа в християнството, но в кое?“.

В това ли, в което аз самият живея? Ако е в това християнство, то то не е истинското християнство. Това християнство е враждебно езичество, което е против истинското евангелско християнство; аз, по самия дух на моя живот, съм му злостно враждебен. Тогава накъде водя тези деца на природата?

Не е достатъчно само да учим хората на Христовата вяра, а самите ние да оставаме езичници.

Ако искаш да учиш хората и да ги кръщаваш, преди всичко ти трябва да си истински ученик Христов, истински последовател на Иисус Христос, а аз не съм ученик на Христа и изобщо не съм Негов последовател. Така мислех, спорейки със самия себе си.

Веднъж пътувах към езерото, което се намираше около село Шакши. Срещнах един бурят, който с горчиви сълзи се разкайваше, че е приел православната вяра. Той ми каза: „О, много, много лоши неща правеше вашият мисионер. Той ми казваше: покръсти се и всичко ще е наред. Аз се покръстих и сега не зная на кой Бог да се моля: изоставих бурятската вяра, руската вяра не познавам. Превърнах се в куче. Защо послушах руския мисионер и се покръстих в руската вяра? Сега не съм нито човек, нито куче. Голямо зло извърших, изоставих своята вяра, а руската не изучих“.

Тези думи на нещастния бурят ме накараха да се замисля. Не ми беше за първи път. Подобни явления привличаха моето внимание и ми доказваха, че съвременното мисионерско проповядване на Словото Божие е само една безнравствена поквара за тези хора.

В какво се превърна днес църковното проповедничество на Словото Божие?

Преди, в дните на появата на християнството, е имало харизматични апостоли, пророци, учители на християнската Църква. Те са проповядвали Христа не със слово, а с делата си, чрез самоотвержената си любов към Иисус, чрез своя свят живот, тежко натоварен с евангелски подвизи.

Днес не е така. И аз като син на своя век не съм този, който трябва да бъда. Аз не искам да подвия коляно пред едничкия Учител и Наставник Христос. Не, аз самият искам да съм учител и наставник на другите. Аз искам да подменя Христа и да уча другите на това, което е противно и враждебно на Христа.

Тогава смятах, че всички наоколо, разбира се – без мен самия, са невежи и трябва да бъдат просвещавани, трябва да се прави нещо за тях, да им се помага, да бъдат спасявани от вечните мъки и всичко това трябва да се прави веднага. Такива моменти от моя стремеж да уча хората, да им проповядвам спасение на душите, често предизвикваха у мен жалост към тях или сълзлив радостен възторг.

Но също чувствах, че всичко това е дяволщина, огромен грях на гордост и тънко тщеславие.

Защото каквито и подвизи да извършвах, ако те не бяха свързани със Самия Христос, с Неговото евангелско учение и ако самият мой живот е лицемерие и горчива насмешка над религията и над Самия Христос, то това е върхът на злобата и сатанинската гордост. В своите проповеди аз се стремях да охарактеризирам целия свят, само че без да засягам самия себе си и своя собствен личен живот.

Днес сме болни от една мерзка болест, болест религиозна и научна. Тази болест е на мода както никога досега и е много заразна. Тя заразява религиозните учени и духовно празните, тези, които пропиляват живота си. По същество тази болест се изразява във великата „благородна“ мания да учим и само да учим другите на това, с което нашият собствен живот се разминава.

В личния си живот тези господа никога не са преживявали нещо подобно, никога сериозно не са се упражнявали върху него, а са се ограничавали само с празно дърдорене.

Днес, за да си религиозен и учен, е достатъчно единствено красиво и ловко да празнословиш. Точно това е страшната болест на нашия век. Тя е грозен показател за живото разложение на душата на европееца христия­нин. От тази предсмъртна болест някога е страдала мъдрата Елада, от тази болест боледувах и аз и боледувах по-тежко от другите.

Аз учех езичника да вярва в Христос, но самият аз отдавна бях изгубил живата си вяра в Него.

Проповядвах Евангелието на езичниците, но живеех против Евангелието. Когато ми се налагаше да срещам покръстени буряти, тунгуси, орочани, печално разкайващи се, че, приемайки православната вяра, са загубили всякаква вяра в Бога, душата ми се изпълваше със злоба против мен самия и ми ставаше изключително тежко. Съзнавах, че моето мисионерство сред езичниците не е нищо друго, освен разпространение на друго, ново езичество – съвременното християнство.

По това време обикалях и Нерчинската каторга. Тук, сред престъпния свят като че ли отново оживявах. Душата ми се изпълваше с чиста любов към Христа, ставаше ми леко и светло. Причината не беше у мен, причината за моето периодично приближаване до Христос беше у самите арестанти, те насила ме влачеха към Христа.

Когато изповядвах арестантите, тяхното искрено и дълбоко покаяние беше толкова силно, че предизвикваше у мен страшно и мъчително самоосъждане. Съвестта ми говореше: „Виж, пред теб стоят хиляди разбойници и убийци, едни са в окови, други не. В дълга колона те вървят към Христа, с цялото си същество Го търсят, желаят да се примирят с Него.

Погледни как по страните им се стичат горчиви сълзи, а ти, ти – свещеникът, ти – техният проповедник, ти, който ги зовеш към Христос, защо си се отдалечил от Него?

Защо ти не искаш постарому да обичаш своя оскърбен Господ? Защо не искаш да се примириш с Него? Какво те държи далеч от Него? Ах, Спиридоне, Спиридоне, помни и никога не забравяй колко е страшно да попаднеш в ръцете на живия Бог!

Откъс от книгата на о. Спиридон (Кисляков) „Изповед на свещеника пред Църквата“

Източник: pravmir.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска pravoslavie.bg

CHF CHF 1 2.10939
GBP GBP 1 2.35062
RON RON 10 3.92997
TRY TRY 100 5.43683
USD USD 1 1.87844