Тома Биков, "Филтър". Заглавието е на "Гласове"

Министърът на образованието и науката Красимир Вълчев обяви, че от 2027 година за учениците ще бъде въведен задължителен предмет религия. Той акцентира върху това, че образователната система е загърбила възпитателните си функции. Според него учителите възпитават в национално самосъзнание, но рядко възпитават в добродетели. Инициативата за въвеждането на изучаването на религия беше започната от българския патриарх Даниил веднага след избирането му, като към него се присъединиха и водачите на останалите големи религиозни общности в България. По всичко личи, че предложението ще получи подкрепата и на повечето политически сили.

Идеята на патриарха е доста либерална, като предвижда учениците да имат правото да избират дали да изучават православие, ислям или етика. По този начин никой няма да бъде задължен да изучава религия, която не изповядва. Със сигурност това би трябвало да успокои и онази част от либералната общност, която единствена изрази известно безпокойство от предложението на образователния министър.
Едва ли има човек, който да отрече, че в българската образователна система протича ценностна криза. Нейната повърхност се изразява във всекидневните репортажи за отровени от вейпове и наркотици деца, побоища в училищата и все по-голяма зависимост от социалните мрежи. Липсата на авторитети и ценностна йерархия застрашава българското общество от масова деградация и интелектуална атрофия. Със сигурност отказът от възпитателни функции от страна на образователната система се отразява и на придобиването на знания, а след това и на мотивацията за постъпване на работа.

Първото нещо, с което трябва да бъдем наясно, е, че тенденцията за изпразването на образователната система от нейното възпитателно съдържание съществува от повече от 70 години. След налагането на социалистическата идеология като официална за страната вероучението е изхвърлено от българските училища и на негово място са инсталирани предмети като история на БКП и научен комунизъм. Наред с това възпитателни предмети като история и литература се превръщат в средства за идеологическа пропаганда, която цели да възпита ново поколение. То би трябвало да живее изцяло според атеистичната ценностна йерархия на комунистическата идеология. Този подход в българското образование продължава до нежната революция от 1990 година и възпитава поне две поколения, които след тази дата трябва да отхвърлят всичко, на което са възпитавани.

След 1990 година махалото отива в другата крайност. От образователната система са свалени всякакви възпитателни функции. В нейна единствена цел се превръща придобиването на знания, което само по себе си е концептуална грешка. Това е така, защото целта масовото образование да произведе масово високообразовани хора е нереалистична. Реалистичната цел на масовото образование е да създаде базово грамотни хора, които да са пригодни да живеят заедно в едно общество. Трябва да бъде ясно, че придобиването на по-голямо количество знания е преди всичко индивидуално усилие, което няма как да бъде наложено на всички ученици с наредби и заповеди.

Впрочем, ако трябва да се направи равносметка на българското образование през последните 35 години, ще бъде регистриран по-скоро провал, отколкото успех на идеята за това училищата да формират само знания без да възпитават. Така се стига до парадокса, че колкото по-слабо е застъпена възпитателната функция на образователната система, толкова по-неефективна е тя по отношение на придобиването на знания. Този на пръв поглед парадоксален извод, който казва, че ако придобиването на знания е единствената цел на образователната система, то се регистрира провал по отношение на знанията, всъщност е логичен. Защото няма как да придобиеш знания в разпадаща се откъм ценности среда, която е лишена от елементарна дисциплина и усещане за това, че личните усилия, а не нещо друго могат да бъдат в основата на успеха в обществото.

Системата от последните 35 години произведе поне две поколения, които са възпитани в нихилизъм и безверие. По този начин поколенията, които не са имали досег с хилядолетните религиозни ценности в училище, са общо около пет. Това е огромно предизвикателство за българското общество и води до ценностна фрагментация – всеки е свободен да си избира кое за него е добро и кое е зло. По този начин доброто и злото лесно се превръщат в конюнктурен въпрос и няма защо да се сърдим на нашите деца за ценностния дефицит, който става все по-видим.

Впрочем моето поколение, което израсна през 90-те години на миналия век и беше възпитано от предишното атеистично поколение, беше обект на още по-голям ценностен провал. Едва около 10-годишни ние разбрахме, че всичко, на което сме били възпитавани в училище, е било тотална грешка и учителите, които ни бяха преподавали дотогава, трябваше след това да ни преподават точно обратното.

В тази връзка колумбийският философ Николас Гомес Давила казва, че не вярва в идеи, които са на по-малко от 1000 години. Българският образователен опит е поучителен в тази посока. Изхвърлянето от образователната система на единствената идея, която е на повече от 1000 години в лицето на религията, е нанесло далеч по-големи поражения върху обществото от комунистическите репресии и първоначалното натрупване на капитала в началото на днешната либерална система. Затова е време да сложим край на криворазбраните секуларни вопли на крайните либерали, които специално по отношение на образованието се оказаха точно толкова нефелни, колкото научният комунизъм на социалистическия режим. Защото секуларната държава не е атеистична, а е държава, в която кесарювото трябва да се отдава на кесаря, а Божието на Бога. Подобна държава е възможна само в християнска среда, защото именно християнството е религията, която е родила този принцип. Дали въвеждането на религия в образователната система ще даде резултат скоро? Със сигурност не. Но поне ще даде надежда, че след едно или две поколения българското общество ще може да се нормализира поне от гледна точка на ценностната си йерархия и да живее наистина като общество, а не да придобие формата на тълпа.