Българският хелзинкски комитет (БХК) и „Отворено общество“ съдят  българската държава заради провала ѝ да защити уязвимите групи от населението от тежко боледуване и смърт от COVID-19 и слабите нива на ваксинирани в тази група. Това съобщиха от Българския хелзинкски комитет в края на януари. Жалбата е заради Националния план за ваксиниране, който поставил групата на възрастните хора и хората с придружаващи хронични заболявания в по-нисък приоритет от други групи по отношение на достъпа им до ваксиниране с първите доставени в страната дози от ваксините срещу COVID-19.

Не е отбелязано, разбира се, че това не беше точно така. Всъщност именно възрастните и уязвимите бяха първата приоритетна група, която обаче доста бързо демонстрира, че няма никакъв интерес да слага ваксини. Тогава беше решено да бъдат пуснати т. нар. „зелени коридори“, които да направят препаратите достъпни за всички желаещи и мотивирани, които извиха опашки пред пунктовете.

Както се казва обаче – подробности. Факти или не, от сега можем да се обзаложим какво решение ще вземе съдът във Франция. Магистратите в Страсбург рядко взимат страната на „държавата“ пред „човешките права“.

Няколко решения срещу страната ни бяха взети напоследък в Европейския съд по правата на човека. В средата на януари съдът се произнесе срещу България за тайното наблюдение. Законите, регламентиращи тайното подслушване и проследяване на комуникациите на българските граждани, не отговаряли и на минималните стандарти срещу злоупотреби, решиха съдиите от ЕСПЧ. Жалбата, по която се произнесоха, беше на адвокатите Михаил Екимджиев и Александър Кашъмов.

Страната ни беше осъдена и от разведен баща, който имаше претенции към властите, защото въпреки решенията на родния съд, бившата му съпруга не му давала да вижда детето си, за което той не получил помощ от държавата.

Преди дни пък Димитър М. отново получи доживотна присъда за убийството на 75-годишна жена във Варна с пистолет и брадва. Решението идва на пук на съдебно решение срещу страната ни през 2018. Без да казват, че не е убиец, тогава съдиите от ЕСПЧ постановиха, че рецидивистът е бил разпитан и направил самопризнания пред полицаи в отсъствието на адвокат – достатъчно основание държавата да бъде обявена за виновна. Все пак улики на местопрестъплението и свидетелски показания надделяха и Димитър М. остава в затвора.

Може би най-шокиращият пример от Страсбург е решението срещу страната ни по казуса с ОМО „Илинден“. От 2006 г. досега България е осъждана 6 пъти от ЕСПЧ за необосновани откази на съдилищата в периода между 1999 и 2015 г. да регистрират сдружения, поставящи си за цел постигането на признаване и защита на интересите на „македонското малцинство в България“.

Семейство Баневи също спечелиха дело в Страсбург, защото при изказвания на Иван Гешев за обвиненията срещу тях била нарушена презумпцията им за невинност. Българският съдия Йонко Грозев също подкрепи Баневи срещу държавата си. А в момента решението от ЕСПЧ удобно се ползва като довод защо главният прокурор трябва да си ходи. Обвиненията към съпрузите иначе си стоят – данъчни престъпления, пране на пари и организирана престъпна група.

Самият Йонко Грозев, българският съдия в Страсбург, нееднократно е бил от другата страна на банката и е влизал в същия съд не като съдия, а като адвокат на тъжители. Преди да отпътува за Франция той имаше дори кратка политическа кариера в ДБГ (част от Реформаторския блок, който с разпада си роди „Демократична България“). Голямата част от професионалния му път обаче преминава в НПО организации – споменатата вече Български хелзинкски комитет.

Преди 2 гони френски доклад обяви българина за един от рекордьорите по конфликт на интереси сред съдиите в ЕСПЧ – след като е работил като адвокат към дадено НПО нямало гаранция как би бил безпристрастен в такива дела, обобщава докладът. Посочени бяха редица проблеми, произлизащи от връзките на съдии с НПО-сектора, които може да обосноват прокарване на определени интереси през политиката на този орган. Казано накратко - за съдии се избирали НПО-активисти, които прокарват определен дневен ред през своите решения, и при които има огромна опасност от конфликт на интереси, защото техните бивши шефове (НПО-тата) продължават да водят дела и това може да е проблем пред постановяването на обективно и справедливо решение.

Грегор Пюпенк – директор на Европейския център за право и правосъдие, разказа за обвързаностите през 2020 г. и в интервю за Нова ТВ. Тогава българският съдия Грозев тъкмо беше избран за председател на една от петте секции на Европейския съд по правата на човека и неправителствената организация допусна, че с този избор може да се стигне до оспорване на решенията на съда.

„Това, което ни озадачи, дори шокира, беше начинът, по който забелязахме, че се гледат делата в последно време и особено крайните решения. По тази тема дори издадох книга през 2018 г. Започнах да се интересувам от профила на хората, които взимат решенията. Европейският съд е институция с изключително голяма власт. 47-те съдии в него могат да променят законите на една страна. Имат право да осъдят дори дадена конституция. Съдът има властта да реши каквото поиска, защото текстовете в него са много кратки и не особено конкретни и разбираеми“, разказа той.

Пюпенк бил шокиран, че по-голяма част от съдиите не са магистрати.

„Юристи, адвокати, преподаватели, но не и съдии. Това са хора, които познават човешките права и са работили за неправителствени организации. Смятам това за абсолютно неприемливо. Университетски преподавател или активист в НПО да взима решение, и то по дела за организацията, за която е работил. Ние бяхме първите, които се осмелихме да започнем подобно разследване. Важно е да разберете, че в Европейския съд има частни организации, чиято цел е да лобират за промяна на законите в страните чрез решенията на съда“, категоричен е изследователят.

22-ма от 100-те съдии, работили в Европейския съд през последните години, са оглавявали или сътрудничили на организации от неправителствения сектор. Участвали са в дела и са взимали решения по казуси, засягащи интересите на бившите си работодатели. „Няма как този съдия да е неутрален в решенията, които взима. Бивши активисти няма. А един активист няма как да е обективен съдия“, категоричен е той.

„Друг голям проблем е фактът, че преобладаваща част от съдиите, които споменавам в доклада, идват от една определена организация, или от други, близки до същата. Например 12 от 22-мата споменати съдии са били активисти на Фондация „Отворено общество”. Същата фондация от своя страна финансира 6 други структури, откъдето пък идват другите съдии. Тоест, 7 от неправителствените организации, излъчили въпросните 22-ма съдии, са финансирани от „Отворено общество”. Това, както разбирате, е проблем. Не може една организация да има толкова доминиращо представяне в съда“, опасява се Пюпенк.

Според него двамата български съдии са точно такъв пример за идващи от неправителствени организации – бивши активисти на Българския хелзинкски комитет и на Фондация „Отворено общество“.

„Настоящият български съдия Йонко Грозев беше правозащитник на руската пънк група „Pussy Riot”, която защитаваше в Европейския съд за правата на човека, и то в период, когато беше кандидат за съдия. Виждате как адвокати, представлявали свои клиенти в ЕСПЧ, стават съдии. Проблемът тук е поведението на тези вече съдии, в момент когато трябва да сблъскат с дела, свързани с организации, чиито активисти са били. От 22 съдии, 18 са заседавали по дела, свързани с организации, които в миналото са управлявали или за които са работили“, сочи още разследването.

„Господин Грозев е един от най-ярките примери за това. Отсъждал е по 2 дела срещу Българския хелзинкски комитет, чийто основател е именно той. Тоест, той създава една организация, работи в нея като адвокат, след което става съдия в ЕСПЧ и накрая отсъжда по дела, именно свързани с нея. Не мислите ли, че връзката е твърде силна?! Такъв е и случаят с предшественичката на Грозев в ЕСПЧ – Здравка Калайджиева. Тя също е заседавала по голям брой дела, свързани с Хелзинкския комитет. Това е сериозен конфликт на интереси. Ако това, например, се случи във Франция, на засегнатите лица ще бъдат наложени дисциплинарни наказания. Един съдия няма как да заседава по дело, в което една от страните е организация, близка до него. Не е възможно“, смята анализаторът.[**sorce_name**]